Днес ще припомним живота и делото на ген. Владимир Стойчев

15.03.2017 г. Днес ще припомним живота и делото на ген. Владимир Стойчев

 Спирдон Спирдонов

Днес от 17 ч. в Централния военен клуб ще бъде подобаващо отбелязана 125-годишнина от рождението на генерал-полковник Владимир Стойчев - командващ Първа Българска армия през Втората световна война. С тази проява ще бъде отбелязана и 72-годишнина от Дравската епопея. По този повод вчера в СБЖ се проведе пресконференция (наснимката) с участието на председателя на Съюза на ветераните от войните доц. д-р Иван Сечанов, председателя на СБЖ Снежана Тодорова, полковник от запаса проф. Марин Калонкин, председателя на СОСЗР генерал-лейтенант от запаса Стоян Топалов, председателя на ОС Симеон Симеонов и представители на други военно-патриотични и родолюбиви организации. 

Целта ни е, каза доц. д-р Сечанов, да припомним делото и живота на генерал Владимир Стойчев, да се популяризират постиженията му като военоначалник, дипломат, депутат, спортист и спортен деятел. Той е председател на Националния организационен комитет по този повод, в който влизат представители на министерствата на отбраната, младежта и спорта, на Съюза на ветераните от войните, Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва,  Съюза на военноинвалидите и военнопострадалите, Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ, Отечествения съюз, Българския антифашистки съюз,  Съюза на българските журналисти,  Българския олимпийски комитет, Българската федерация по конен спорт, Спортно училище „Генерал Владимир Стойчев” – София, Националния военноисторически музей, Военноисторическата комисия и др. организации.

Работим по приетата програма, каза председателят на Съюза на ветераните от войните, която се изпълнява и в страната. На 24 февруари в Музея на съобщенията в Централна поща бе валидирана марка с лика на ген. Владимир Стойчев. Всички прояви на съюза до края на 2017 г. са под знака на тази годишнина. Рождената дата на ген. Стойчев е на 7 април. Тогава е и патронният празник на Спортното училище в София, в който ще се включат и ветерани от войната. 

***

Полк. от запаса проф. Марин Калонкин: Спомени за генерал-полковник Владимир Стойчев

Най-вълнуващи и запомнящи се са срещите с генерал-полковник Владимир Стойчев,който беше чест гост на Националния военноисторически музей. На мен личните и общите срещи с него винаги са ми давали нова информация, допълнително самочувствие и удовлетворение. Неговата жизненост, неговият дух,неговата обществена ангажираност и съпричастност към националните проблеми са пословични. Той се срещаше с ученици, военнослужещи, със студенти, с граждани, но най-вълнуващи бяха срещите с фронтоваците – ветераните от Втората световна война. Ветераните продължаваха да го възприемат като „командващ”. Стояха мирно пред него, макар, че някои ранени бяха с бастуни или патерици. Те го прегръщаха и изразяваха своята обич. Със сълзи на очи му целуваха ръката и обявяваха „с тази ръка Вие ми закачихте орден за храброст” и показваха ордена. И той се вълнуваше, но успяваше да си остане „командващия”. Речите му бяха кратки, благодарствени,призивни и винаги завършваха с „Ура” от цялата зала.

Може би най-отговорно възприемаше срещите с командния състав на Първа армия,чиито щаб бе дислоциран в София. Действащият в момента командващ армията му докладваше за състоянието на Първа армия,за нейната боеготовност, за ролята на примера който имат от бойните действия на тази армия във войните на България и особено от Втората световна война и от личния пример на командващия генерал Стойчев. Въпреки своята сдържаност и сила на характера ген.Стойчев тук най-много се вълнуваше, понякога дори просълзяваше, след което със свойте кратки,силно патриотично емоционални слова взривяваше залата.

Генерал Стойчев често идваше при мен и разказваше за фронта, за войниците, за срещите със съветските генерали,офицери и войници, за маршал Ф.И.Толбухин,  за контактите с местните жители. Разказваше за срещите си с командването на Осма английска армия в Австрия в края на Втората световна война. Разказваше за участието в Парада на победата на 26 юни 1945 г.на Червения площад в Москва, за срещите с Георги Димитров и Йосиф Сталин. Разказваше живо, увлекателно, без подробности, без повторения, най-същественото, като  не пропускаше да изрази своите чувства и преживявания.

Бил съм многократно в дома му на улица „Цанко Церковски”. Този дом беше своеобразен музей. Имаше предмети, вещи, документи, снимки, картини, подаръци от всики периоди на неговия живот.Преобладаваха предметите, отразяващи спортната му дейност-конски седла, нагайки, амуниция, торби за зоб, ботуши, много снимки, награди световни и български, копия на Укази за награждаване, в това число за Герой на Народна република България.

Бил съм с него на конференции, на събрания, на срещи и навсякъде той взривяваше аудитирията. Имало е случаи, когато нещо му е попречило да дойде на определена среща и винаги ме е уведомявал и то стелеграма и се е извинявал.

Обичаше да пие кафе с много захар. Често повтаряше „кафето го пия заради захарта”. Шегуваше се, че режимът му на хранене не съвпада с препоръчания от медицината.„Пример ми е е моят състезателен кон”, казваше той. „Ако не го нахраня добре и обилно вечер, той на следващия ден, не беше във „форма”, нямаше необходимите сили. Затова аз вечер, като му поставя торбата със зоб/храна/, започвам да се храня и ям докато той яде. Закусвам малко, обядът ми е повече, но вечерята ми е обилна.”

Известно е, че той не обличаше шинел или балтон. През зимата идваше по куртка. И когато му „направях забележка” защо не се облича, защо идва така, винаги отговаряше „ още не съм си ушил шинел, но ще си ушия.” Така обаче, генерал Стойчев до края на своя живот не си уши нито шинел, нито балтон.  

Ще разкажа още няколко неща, които го характеризират. През Втория период на българското участие във Втората световна война в Унгария, Първа българска армия, която той командва е в състава на Трети украински фронт и си взаймодейства непосредствено с 57-ма армия на същия фронт, комплектована в района на г.Херсон в Крим. В подготовка за честване 40 години от победата над хитлерофашизма, в г. Херсон изграждат музей на армията. Решено е  музеят да носи името на генерал Стойчев. У нас пристига полковник Насибулин от щаба на армията за среща с генерала и получаване на съгласие музея да бъде кръстен нанегово име. Запознахме се с предложението, което правят приятелите от Херсон. Уговорихме всички подробности, главно материалите, които ще им предоставим ние за музея. За официалното подписване на разрешението организирахме в НВИМ тържествено събрание с ветерани от Първа българска армия, с ученици и граждани.Полковник Насибулин запозна присъстващите с техния замисъл и помоли ген.Стойчев да подпише документ, че е съгласен музея на 57 съветска армия в Херсон да се казва „генерал-полковник Владимир Стойчев”. Генералът с радост,въодушевен разказа за съвместните бойни действия и с най-голямо удоволствие подписа документа.Имаше и художествена програма. След официалната среща той покани полк.Насибулин и мен в своя дом.Там продължихме разговорите.Той разпитваше за познатите генерали и офицери, разказваше за срещите си с тях.Всичко беше много интересно, любопитно, важно.Особено интересен беше разказът на ген.Стойчев за разговора, който е   водил с него маршал Толбухин вечерта преди началото на Дравската епопея, на 5 март 1945 година,по телефона в щаба на армията в гр. Сигетвар,Унгария.

Маршал Толбухин пита ген.Стойчев знае ли, че немците се готвят да форсират река Драва. Генералът отговаря, че не знае.Маршалът му казва да вземе мерки и в цялата армия да засилят разузнаването, да укрепят допълнително предните позиции и да удвоят наблюдението, да са готови и резервите. Генерал Стойчев отговаря,че българските войни  са готови за бой и само хитлеристите да посмеят да навлезат в реката, от там няма да излезат. Маршал Толбухин отново му казва, че няма съмнение за действията на противника, той ще форсира, затова всички  командири и щабове да са по местата си,съгласно бойните планове. Дава и допълнителни указания. Генерал Стойчев не знае какво да каже и за да успокои командвщия фронта, ентусиазирано и уверено заявява: ”Каквото и да правят немците, няма да успеят. Ние сме под мъдрото и вещо ръководство на прославения съветски маршал Толбухин и ще победим.” Чувайки това маршал Толбухин възкликнал „Ой, ой, ой, чорт матери” и затворил телефона.

След тази реплика полк. Насибулин възкликна:”А-а, за това в щаба на 57-ма армия „свирна тръбата” и беше разпоредено да тръгнем веднага на помощ на братята българи”. Смяхме се много. Стори ми се, че генерал Стойчев съзнателно разказа този епизод.Той е твърде показателен за действителната братска помощ, която получава нашата армия на фронта, а може би и за нещо друго.

На 7 април 1987 год. ген.Владимир Стойчев навърши 95 години. В музея решихме да честваме по-широко и организирано годишнината. Съобщих за това на началника на ГлПУНА ген.Митков и той нареди да информирам Централния комитет.Обадих се в няколко отдела, но ми възразиха защото генерала го няма в списъците за честване. Казах им,че ние ще направим среща на ген. Стойчев с фронтоваци и там ще честваме неговата 95-а годишнина. Единствена,която се извини и каза,че те са пропуснали, недогледали, направили са грешка и ми благодари, че се обаждам беше една жена от спортния отдел. На няколко човека заявих,че този , който не е вписал в списъка за честване ген. Стойчев,само един месец след като излезе от ЦК ще бъде забравен, а генерaлът е влязал в историята на България и няма сила,която може да го измести от там. Честването в музея стана много тържествено и мило. Няколко дена след това стана и официално честване в НДК, в рпесторант „Панорама”. То също беше неповторимо. Тук Пенчо Кубадински, представител на държавното ръководство, говорейки за генерала разказа: ”Идва един ден при мен генерал Стойчев и заяви – другарю Кубадински, да знаете, че докато не се създадат условия за развитие на конния спорт у  нас, няма да умра. И ме пита с какво се храни коня – с овес, а къде в България се сее овес. И още – а може ли да се управлява кон без юзда-амуниция – не може. Да,но в България сарачи вече няма,няма кой да прави амуниция.” В залата избухна общ смях. Генерал Владимир Стойчев, усмихнат, но сериозно, отговаря „Да, така е другарю Кубадински, и аз отново ви заявявам, действително докато не ви накарам да направите всичко това няма да умра.” Отново смях, ръкопляскане и браво!

Последната ми среща с генерал Стойчев беше на 7 април 1990 година, на неговия рожден ден, в дома му. Беше изтощен и отслабнал. Седеше на фотьойла, държеше се бодро и шеговито разговаряше. Прие поздравлението доволен, с усмивка, но сериозно, по своему. На въпроса как се чувства отговори оптимистично  и в същото време реалистично. Каза,че е добре, но недочува,краката не го държат,  в ръцете си не е сигурен, зрението е намаляло и накрая „Навярно и акълът ми вече не е в ред,но това не мога да го разбера.” Аз също се държах „твърдо”. Усмихнато му отговорих, че щом така разсъждава,значи акълът му е в ред.Покани ме да си взема нещо от масата. Поговорихме още малко , пожелах му здраве и още рождени дни и си тръгнах,не исках да го измъчвам повече. На следващия ден влезе в болницата и в края на месеца почина.

Контактите с него са едно преживяване,едно удоволствие, докосване до историята, до значими за страната исторически събития, той е пример за отговорност, за достойнство и истинско родолюбие.

Много са срещите с него,поводите са най-различни,впечатленията и поуките са за цял живот.Те са уроци за живота. Благодарен съм за неговите уроци.

/Из подготвената за печат книга „С разум и сърце.”/