ВМС електрифицираха, телефонизираха и водоснабдиха остров „Св. Анастасия”

15.12.2015 г. ВМС електрифицираха, телефонизираха и водоснабдиха остров „Св. Анастасия”

 В операцията през 1982 г. в различни периоди участваха 3 десантни кораба от 7-ми дивизион десантни кораби с командири Илия Кърмаков, Сергей Стефанов и Адриан Александров (помощник-командир Георги Мотев, по-късно командир на военноморската база), както и 4 катера от 96 дивизион спомагателни кораби с командир Стоил Стоилов

Капитан І ранг доц. д-р инж. Михаил Щерев

Поводът да напиша тази статия е публикуваната във вестник „Българско войнство”, брой 20/634 от 31.10.2015 г., информация за посещението на ветераните моряци от СОСЗР – София в ПБ „Атия”, в Созопол и други обекти в Южното Черноморие. Групата е посетила и остров „Св. Анастасия” и е била запозната с историята на острова. Но нито на тях, военните моряци, в т.ч. и някои, служили във ВМБ „Бургас”, нито на българските и чуждестранните посетители на острова при екскурзиите организирани от кметството на гр. Бургас до острова, и дума не се казва как беше електрифициран и водоснабден остров „Св. Анастасия”. Затова реших, че трябва да разкажа на вашите читатели и на бургаската общественост кои го направиха, защото ми е необяснимо, че този факт (може би умишлено) се премълчава.

Електрифицирането, телефонизирането и водоснабдяването на остров „Св. Анастасия”, наричан от 1945 до 1990 г. „Болшевик” беше извършено от Военноморските сили в лицето на Военноморска база „Бургас” през 1982 г. Това беше втори опит за цивилизация  на острова след като първият, извършен от  ДП „Хидрострой” – Бургас, по редица причини не успя.

Командир на военноморската база тогава беше контраадмирал Х. Христов – оставил трайна следа в развитието на ВМС в Южния район на РБ до1987 година.

Електрифицирането и водоснабдяването на острова се извърши по молба на кметството и тогавашното общинско ръководство на гр. Бургас.

Трябва да подчертая, че и тогава, както и сега паричните средства на общината бяха ограничени и затова беше решено електрификацията и водоснабдяването на острова да се извърши под формата на отработване на задачи от бойната подготовка на силите на базата. Така противоминните и десантните (миннозаградителни) кораби отработиха задачи по ликвидиране на минни заграждения с използване на шнурови заряди* и по този начин прокопахме канала от нос ”Чукаля” към острова и на изхода от морето към острова. Също там подривните групи на базата успешно използваха изчерпващите лимита си от време подривни патрони ПП-3, а инженерните части отработиха задачи по изграждането на укрепително брегово съоръжение.

В операцията по електрификацията и водоснабдяването на острова в различни периоди участваха 3 десантни кораба от 7-ми дивизион десантни кораби с командири Илия Кърмаков, Сергей Стефанов и Адриан Александров (помощник-командир Георги Мотев, по-късно командир на военноморската база), както и 4 катера от 96 дивизион спомагателни кораби с командир Стоил Стоилов

Кабелът за високото напрежение и водопроводът бяха изработени в тогавашния завод за кабели „Елпром” и се съхраняваха навити върху барабани с диаметър повече от 2,5 метра и тежаха по няколко тона. Самият водопровод представлява тръба от алуминиева сплав с гумена изолация върху нея, в която бяха вплетени няколко чифта медни кабели за изграждането на телефонната връзка между острова и брега.

В Ремонтната база на поделението под ръководството на Кули Кулев – началник и Жечо Вълков – гл. инженер, бяха изработени специални стойки с амортизатори и спирачна система за окачане на барабаните с кабела и водопровода. По-късно стойките с барабаните бяха монтирани в товарното помещение на определения за непосредственото полагане на кабела по морското дъно кораб (ДК 429). Там бяха монтирани също приспособленията за управление на движението на кабела при „изтичането” му от кораба в морето.

За един сравнително кратък период от време (престоеше международно учение с участието на ВМС), бяха подготвени корабите, трасето, отработени организацията и взаимодействието между участниците в операцията по електрификацията на острова. Много усилия положиха матросите и старшините, които трябваше да обслужват устройствата за спускане на кабела и тръбопровода във водата – трябваше да се постигне изключителен синхрон между скоростта на движение на кораба и „изтичането” на кабелите зад борда за да не се пречупят.

Трябва да споделя с читателите, че във Военноморските сили тогава нямаше опит в такова хидростроителство, а и към днешна дата мога да твърдя, че такъв няма в никоя строителна организация в България. Само благодарение на високата професионална подготовка на командирите и екипажите на корабите, водолазите и военните служители, операцията беше изпълнена – на острова повече от 30 години има ток и вода.

Не липсваха разбира се рискови ситуации, особено по време на прокопаването на канала и полагането на кабела по дъното на морето, свързани с опасност за живота на някои от участниците в операцията, техниката и околната среда. Такъв е, например, случаят със заплитането на въжето на една от насочващите вехи**, указващи мястото на канала за полагане на кабела, върху левия гребен вал на кораба. Наложи се да спрем левия двигател. Корабът, който и без това при движението си на малък заден ход беше на границата на управляемост (кабелите и тръбопроводът се спускаха във водата от носа на кораба при отворена клапа), сега оставайки без единия си движител, ставаше съвсем неуправляем. Под влиянието на инерцията барабаните с кабелите продължаваха да се въртят и се създадоха условия за огъването и пречупването им. Само бързата намеса на притеклия се на помощ осигуряващ спомагателен катер, под командването на командира на 96-ти дивизион капитан Стоилов, който застана на борд на авариралия кораб и започна да го тегли, операцията не беше прекратена.

Не мога да не спомена за поне още един почти куриозен случай, може би вследствие на недомислие от позиция на времето. При прокопаването на канала по дъното на залива, както споменах, използвахме шнурови заряди. Това са изключително мощни взривни средства, използването на които изисква умения и натренираност от изпълнителите.

Съгласно плана за прокопаване на канала за кабелите в  ранното утро на 7 юли 1982 г. с един от десантните кораби излязохме от пункта за базиране Атия и поставихме шнуровия заряд по всички правила в предвиденото място. Полагането на заряда се ръководеше от „миньорите” на базата Кольо Вълев и Марин Петков.

След маневрата за излизане от курса на минната постановка, минахме в близост до пристана на острова и предупредихме с корабния високоговорител отговорника на фара „бай” Стамат, който стоеше на кея и ни наблюдаваше, да се махне оттам и да очаква взрива след около минута и тридесет и няколко секунди. Взривяването не се случи.

Както разбрахме по-късно бай Стамат, който обслужваше фара повече от 30 години, съвестно изпълнил нашето нареждане и не само това. Понеже се страхувал, че взривът ще предизвика силен земен трус, който може да разруши фара, той се качил на църковната камбанария, защото по неговите обяснения тя е дървена и ще издържи на разклащането. Там останал в напрегнато очакване на развитието на събитията до ранното утро на следващия ден, когато ние се върнахме да оправим нещата. През цялото време на бдението си бай Стамат си мислел за часове ли е ставало дума или за секунди в нашето предупреждение.

Анализирайки неуспешното поставяне на шнуровия заряд стигнахме до извода, че дълбочината в мястото на полагането му е била по-малка от необходимата минимална дълбочина при която хидростатичния взривател може да се задейства, а ние самонадеяно не бяхме предвидили резервен вариант. 

За ликвидиране на създалата се сложна обстановка решихме принудително да взривим шнуровия заряд с подривен патрон ПП-3. И сега след толкова години си задавам въпроса защо избрахме този рисков начин – нали дори самото раздвижването на водата можеше да задейства взривателя. Трудно ми е след толкова време да обоснова това решение, но мога да заявя, че сигурно друг изход в момента е нямало.

Водолазът, който заложи патрона под водата върху главата на шнуровия заряд беше Оник Читакян***. Аз го осигурявах съгласно правилата в лодка над него.

Това е накратко част от историята с електрификацията и водоснабдяването на остров „Св. Анастасия”. Искам да се извиня, ако съм допуснал някоя неточност, но трудно се пише кратко само по далечни спомени.

***

*шнуров заряд – запълнен с взривно вещество шланг (диаметър 82 милиметра и дължина до 200 метра, може да се удължава с допълнителни секции).

**веха – дървен или метален прът на горния край на който има характерна фигура за опознаване; може да е забит в дъното или плаващ, привързан за котва;

***Оник Читакян – мореплавател, общественик и изобретател, носител на купата “Златния глобус” – преходна награда КОР КАРОЛИ, изчезнал безследно в морето заедно със сина си на 17 ноември 1998 г. 

***

За автора

Капитан І ранг, доц. д-р инж. Михаил Георгиев Щерев е роден в гр. Бургас. Бил е заместник-командир на военноморска база Бургас 1980-1988 г. и началник щаб на Тила на Военноморските сили 1988-1997 г. Под неговото ръководство е извършена електрификацията и водоснабдяването на остров „Св. Анастасия”. Понастоящем е преподавател в ТУ-Варна. Автор е на 7 учебника и учебни пособия, 50 научни публикации, 48 рационализации и едно изобретение в съавстворство – слънчев лазер.