Полк. Дечев: Първите свръхзвукови самолети идваха на части от заводите в Новосибирск

08.09.2015 г. Полк. Дечев: Първите свръхзвукови самолети идваха на части от заводите в Новосибирск

 Otbrana.com

(Полковник от запаса Тодор Дечев е роден на 1 юни 1924 г. в с. Дебелец, на 6 км южно от Велико Търново. Участва във Втората световна война в състава на 1-ва гвардейска рота от Великотърновската гвардейска дружина. През пролетта и лятото на 1945 г. служи във формированието за охрана на Регенството на Царство България. Дава пост и пред Съюзната контролна комисия, която се помещаваше на горните два етажа на южното крило на сградата на БНБ. В Съветската част на комисията, припомня си той, имаше 270 генерали и офицери, в американската – 60 , а в английската – 110. Завършил е Военна академия „Георги С. Раковски”. Офицерската му служба преминава във ВВС. Уволнява се през 1988 г. след 36 години в Българската народна армия. Носител е на орден „За военна доблест и заслуга” – първа степен.)

„През 1957 г. завърших успешно военна академия. Назначиха ме в 10-а изтребителна авиодивизия в Граф Игнатиево. Това бе най-елитното съединение. Командир беше полковник Желязко Желязков. Тогава се превъоръжаваше с първия свръхзвуков изтребител МиГ-19. Самолетите идваха на части с жп ешалони от заводите в Новосибирск. От там дойдоха и 17 специалисти, които сглобяваха самолетите. Получихме 24-ри МиГ-19С и 12  МиГ-19ПМ.  (През 1957 г. у нас са доставени 60 МиГ-19С, през януари 1958 г. пристигат 12 прехващача МиГ-19П, а през септември 1959 г. — 12 МиГ-19ПМ. През 1966 г. са получени още осем МиГ-19П втора ръка. Извеждането им от въоръжение започва през 1972 и завършва през 1978, заменени основно от МиГ-21. За периода на експлоатацията им при катастрофи и аварии са загубени 30 самолета, при което загиват 16 пилоти.)

Двамата летци-изпитатели Тимофей Лисенко и Карелин бяха настанени до стаята, където живеехме със заместник-командира по летателната част първокласния пилот полковник Видю Пенев. Станахме много добри приятели.  Изпитателите бяха двама заради двата варианта на МиГ-овете. Полкът в Узунджово беше въоръжени с изтребители-прехващачи, а този в Граф Игнатиево – с фронтови изтребители.

Новият самолет беше по-тежък, по-мощен, с два реактивни двигателя и много по-сложен за управление от предшествениците си МиГ-15 и МиГ- 17. Допълнително предизвикателство беше липсата на учебен вариант. Това налагаше летците още при първия си полет да бъдат без съпровождащ инструктор. Постоянно бях на старта и наблюдавах настроението на всеки пилот преди да излети.

В Граф Игнатиево всички полетяха благополучно. В Узунджово обаче един сгреши, катастрофира и загина. Във връзка с внедряването на първия свръхзвуков самолет идваха различни специалисти, включително от инженерно-авиационната служба на Съветската армия. Полковник Седов, член на конструкторското бюро на МиГ, изнесе серия от лекции за развитието и усъвършенстването на поколението руски изтребители.

След една година служба в Граф Игнатиево ме назначиха в новосформирания авиационен полк във Враждебна. Полкът се сформираше на мястото на транспортна ескадрила. Материалната част бе доста разнообразна за това време – седем типа самолети. Основно бяха Ил-14. Дойдоха и първите вертолети Ми-1 и Ми-4. В състава на поделението бе и правителственото звено от два модерно оборудвани самолета Ил-14 със своите екипажи. Летателният състав бе подбран от разформированата 5-та щурмова дивизия в Пловдив. Той беше летял основно на щурмовите самолети Ил-2 и Ил-10.

Пред командния състав стоеше задачата от този конгломерат да изградим стройна бойна единица. Установихме, че при ескадрилата подготовката на летците е била умишлено задържана, за да могат само двата екипажа на командването, като първокласни, да изпълняват задачи зад граница. Наложи се да започнем интензивна подготовка на целия летателен състав. За 6-7 месеца подготвихме шест първокласни екипажа и въведохме справедливо възлагане на задграничните задачи. Създадохме и вертолетна ескадрила за подготовка на летателен и команден състав за тези летателни средства.

През 1960 г. в България дойде президентът на Индонезия Сукарно. Трябваше да го превозим до Варна за среща с гражданството. Поради намалената видимост и нахлулата пясъчна буря, летището беше закрито за полети. В командването на полка оценихме обстановката, решихме и докладвахме, че задачата не може да се изпълни. Некомпетентни държавни органи обаче настояваха да се изпълни задачата. Командирът на полка и заместник-командващият ВВС решиха да изпълнят полета. Подполковник Щерев излита с един Ил-14, каца на грундовата полоса на летище Варна и от радиостанцията ръководи приземяването на следващия, в който са правителствени лица. За съжаление вторият самолет  не каца на грунда, а на полосата, която е в ремонт и има два рова за прокарване на подземни съоръжения. Машината се удря в тях, изкъртва първия колесник и се приземява по корем. Правителствените лица излизат живи и здрави. По това време във въздуха е самолетът с президента Сукарно, който е пренасочен и каца на летището в Толбухин, днес Добрич. Гостите са извозени с коли до морската столица и макар с два часа закъснение общоградският митинг е проведен.

Прави чест на президента Сукарно, че не даде гласност на инцидента. Със случая, обаче се занима Политбюро на ЦК на БКП. Командирът на полка беше снет от длъжност, а заместник-командващият на ВВС  получи наказание „непълно служебно съответствие”. Тогава Тодор Живков каза „А, бе, вие както сте я подкарали, човек да смее ли да сe качи на вашите самолети.” Това беше много обидна реплика за нас. Много по-тежко, обаче беше, когато изпратихме пет ковчега. 

На 21 декември 1961 г. полкът провеждаше регулярните си нощни полети. Всички самолети бяха във въздуха по предварително определени маршрути над България. При завръщането си първата машина с екипаж полковник Радев, подполковник Карамихов, майор Грънчаров, капитан Недокланов  и старши лейтенант Петко Русев се насочи зле за кацане, престартира, удари се в земята и се запали. Останалите самолети бяха пренасочени към Граф Игнатиево. Цялата тежест по документирането на извънредното произшествие и организирането на погребенията падна върху мен. Тази катастрофа я направи Щабът на ВВС. Полковник Радев беше началник на бойната подготовка и като инструктор обучаваше подполковник Карамихов, който беше политемигрант със солидна летателна подготовка. Помня, че Карамихов често ми казваше: „Дечев, може да си ас, но нарушиш ли правилата, прошка няма.”  Два дни след погребенията обсъдихме ситуацията и състоянието на летателния състав. Решихме, че най-добрата рецепта за излизане от това положение е не да мъдруваме, а да летим.  Разбира се, с повишено внимание към предварителната подготовка и строго спазване на изписаните с кръв инструкции.

След едно учение на Варшавския договор, което се проведе у нас през 1960 г., командирът на екипажа на самолета на министъра на отбраната на СССР маршал Гречко – полковник Леонов и щурманът - полковник Константин Попов ми предложиха да ме закарат в Москва на парада на авиацията, който се провеждаше на летище Тушино. Получих разрешение от командващия ВВС генерал Добрин Добрев. В самолета Ту-104 бяха всички участници в учението начело с маршалите Гречко, Судец и Баграмян. В последния момент се качиха Тодор Живков и съпругата му Мара Малеева. Те отиваха на неофициално посещение в руската столица, на гости на тогавашния съветски ръководител Никита Хрушчов. Действително на летище Внуково бяха посрещнати от Никита и Нина Хрушчови.

Една военна „Волга” ме закара в българското посолство. Военният аташе генерал Захари Захариев ме свърза с бъдещия командващ ВВС генерал Симеон Симеонов, тогава полковник., който току-що беше завършил генерал-щабна академия. Преспах в академията и на следващия ден с още двама китайски полковника отидохме на парада, за който бяхме дошли. Гледайки двучасовия поток от всички видове самолети и вертолети и изпълнението на фигури от висшия пилотаж, полковник Симеонов не без възхита заяви: „И ние в България ще проведем авиационен парад!”. Наистина, след две години такъв парад се проведе на летището в Пловдив. Присъстваха всички държавни и партийни ръководители. Тогава нашите Военновъздушни сили имаха над 600 изтребителни, бомбардировъчни, разунавателни, транспортни, учебни и други самолети, в т.ч. една дивизия с българския леконощен бомбардировач ЛАЗ-7М. Летателният ни състав беше отлично подготвен. Имаше какво да покажем и с какво да се гордеем! Днес това е само спомен!

(Разказа записа Спирдон Спирдонов, в. „Българско войнство”, 31.08.2015 г.)