Смущаващо е, че в нашето общество няма единно виждане за войната и мира

23.06.2015 г. Смущаващо е, че в нашето общество няма единно виждане за войната и мира

 С голямо разочарование и неудовлетворение констатираме, че 11 години след приемането ни в НАТО и 8 години след пълноправното членство в ЕС, живеем в несигурна държава. Не е ли нормално за една демокрация по проблемите на отбраната и сигурността, във връзка с украинската криза, да се вземе мнението на суверена, като се проведе национален референдум.

Генерал-майор от резерва д-р Стоимен Стоименов*

(*Авторът е бивш заместник-директор на Служба „Военна информация” и съветник на президента по националната сигурност. Публикуваме доклада  му на Националната среща на представители на българското офицерство, на научната и експертната общност, православното духовенство и симпатизанти в рамките на форума „Брод за България”)

Тъжно е, че днес, 25 години след промяната на политическата система, говорим за разединение, политическа конфронтация и противопоставяне в българското общество, за несъстоялата се реформа в сектора за сигурност, за това, че живеем в несигурна държава – все въпроси, които трябваше отдавна да са решени в интерес на суверена – българския народ, на неговата сигурност и благоденствие.

Без ни най-малко да омаловажаваме и подценяваме постигнатото в трансформирането на наследената от тоталитарната държава система за национална сигурност (СНС), трябва да констатираме, че редица области и въпроси на сектора за сигурност все още не са приведени в състояние на адекватност на изискванията на демократичната държава – членка на НАТО и  ЕС, каквато е България.

Причините за това са комплексни. Те са от обективен и субективен характер.

Ние започнахме реформата в сектора за сигурност в първите години на прехода без да имаме държавна политика в тази област. Действахме по силата на емоцията. Хаосът беше пълен. Решенията не се вземаха в София. Някои от посланиците на Великите сили се разпореждаха у нас като господари. Изходните положения на реформата в областта на отбраната и сигурността се наложиха от нелегитимен орган, какъвто беше „кръглата маса”. Те бяха за времето си неизбежни, но в същото време конюнктурни и компромисни. Най-радикални бяха реформите на Въоръжените сили. Армията, след поредица от съкращения и трансформации, бе доведена до състояние да не може да изпълнява конституционните си задължения. Силно се понижи нейната боеспособност и бойна готовност. Под натиск отвън нарязахме най-мощните си оръжия и ликвидирахме ракетните войски, нещо, което ни даваше сигурност и самочувствие като държава. Тежък удар понесоха специалните служби. Подцениха се секторните политики за сигурност. Разруши се отбранителната ни промишленост. Занемари се научно-изследователската и развойна дейност. В редица случаи пролича безсилието на държавните институции да действат в условия на стихийни бедствия и кризисни ситуации. Стигна се до пробив в системата за национална сигурност, какъвто беше терористичният акт край Сарафово. Взривовете във военни заводи, бази и складове за боеприпаси станаха постоянен спътник на нашето развитие.

Картината към днешна дата става още по-мрачна, ако към трупаните през годините проблеми във функционирането и управлението на системата за национална сигурност прибавим новите предизвикателства, рискове и заплахи, произтичащи от динамичната и бързопроменяща се геостратегическа среда за сигурност.

Ние сме заобиколени от горещи точки и огнища на напрежение. В Украйна и Близкия изток се водят войни и се пролива човешка кръв. Не е пресилено да говорим за Арабска пролет в Република Македония. Гърция е пред фалит. Ислямизират се страни от Западните Балкани. Работи се за създаване на Велика Албания. В Черно море зачестиха гостуванията и ученията на бойни кораби на НАТО и САЩ, а над тях прелитат руски изстребители. Има тенденция за трайно влошаване на обстановката в Черноморския регион. Води се информационна война, готви се и хибридна война. В САЩ и Русия не изключват възможността в даден момент да използват ядрено оръжие. Прогнозира се в близките 15-20 години напрежението в международните отношения да се запази, в това число и да се стигне до мащабен военен конфликт.

При тази тревожна обстановка е смущаващо, че в нашето общество няма единно виждане по въпроса за войната и мира. Доказателство за тази констатация е оценката за събитията около Украйна и особено по мерките, които трябва да се вземат за защита на националната сигурност.

Ето три въпроса, по които нацията и политическите сили са дълбоко разединени:

1.    Да има или да няма у нас бази на НАТО и САЩ, техни войски, американски тежки оръжия и ракети с наземно базиране, кординационни и комуникационни елементи на Алианса.

2.    Ако се стигне до война срещу Русия, да участват ли наши войски в състава на НАТО в бойни действия срещу руските въоръжени сили.

3.    Определеният статут на България за „Прифронтова държава” спрямо Русия, разполагането на сили и средства на НАТО и САЩ води ли до повишаване на националната ни сигурност, или напротив – това ще има за резултат несигурност поради насочване на руските стратегически оръжия срещу България.

И втори кръг от по-частни, но актуални вапроси, по които има противопоставяне:

1.    Да се увеличи ли до два процентът от БВП, който се заделя за отбраната на страната.

2.    Да се изпращат ли български контингенти на международни мисии и чии интереси те там защитават – наши или на чужди държави.

3.    Да се закрие ли Комисията по досиетата.

4.    Да се възстанови ли наборната военна служба.

5.    Една или две разузнавателни служби да имаме и може ли политик да оглавява деполитизираното военно разузнаване.

И тук, говорейки за войната и мира, може да бъде поставен един основателен въпрос – не е ли нормално за една демокрация по очертаните проблеми на отбраната и сигурността, във връзка с украинската криза, да се вземе мнението на суверена, като се проведе национален референдум.

Наред с външните, налице са и сериозни предизвикателства за сигурността от вътрешен характер. Очаква се нова бежанска вълна, а доизграждането на 60 километровата преградна стена на границата с Турция все не започва. Налице е етническо напрежение. След Нов път във Видин, след Катуница, дойде ред на Гърмен и на Орландовци. Заговори се за „гърменизация” на политическия живот. Битовата престъпност взема застрашителни размери. Демографската криза, кризата в здравеопазването и образованието понижават ефективното функциониране на СНС.

С голямо разочарование и неудовлетворение констатираме, че 11 години след приемането ни в НАТО и 8 години след пълноправното членство в ЕС, живеем в несигурна държава. България е разграден двор. България е буре с барут. Хората имат чувството, че са изоставени от държавата и властта и се самоорганизират за защита на своя живот, домове, имоти, реколта, бизнес.

Но има и нещо още по-лошо, а то е, както твърдят някои учени, че България вече е стигнала дъното и не може да се оттласне от него. Разклатени са устоите на българската държавност. Застрашено е самото съществуване на българската нация. За четвърт век около 2 милиона български граждани са напуснали страната. България се обезкървява и обезлюдява.

За каква защита на националната сигурност говорим, когато вместо единение и изход от ситуацията, наблюдаваме на приливи и отливи остра политическа конфронтация и противоборство. Огънят на конфронтацията гори с пълна сила. Той трови атмосферата в обществото. Трупа се омраза, подхранва се чувството за мъст. Националното помирение е мираж. Упорито се прокарват и поддържат различни разделителни линии. Делим се на русофили и американофили, на палачи и жертви на тоталитарния режим и на възродителния процес, на доносници на ДС и на добри хора с чисти досиета, делим се и по етнически принцип. В резултат на това деление станахме свидетели на организирани протести и контрапротести, в това число и на служители от силовия сектор.

Дели ни дори историята и паметниците на културата. Това го видяхме наскоро при откриването на паметника на Цар Самуил и при избора на български филм на столетието. Съзнателно или несъзнателно във водовъртежа на противопоставянето се възпитават и въвличат и децата. На 30 май т. г. на остров Персин край Белене деца от местното училище пресъздадоха с постановката „Мост между поколенията” сцени от насилието и терора в така наречения „лагер на смъртта”.

Трябва да отбележим със съжаление, че политици и държавници от най-висок ранг, с действията си не обединяват, а разединяват нацията.

Наблюдава се и още една тревожна за националната сигурност тенденция. Все повече български граждани, обхванати от отчаяние и от неудовлетверение от държавата, споделят пацифистки настроения. Наскоро едно международно изследване на „Галъп Интернешънъл” показа, че 47% от българските граждани не биха се сражавали за Родината, а само 25 % са изразили готовност да защитават България с оръжие в ръка.

В условията на промяна на световния ред, установен след 1991 год., на замяна на еднополюсния свят с многополюсен, на връщане в редица отношения в годините на Студената война, много страни – наши партньори, в това число – НАТО и ЕС, а и Русия, преразглеждат своите стратегии и доктрини за сигурност и отбрана и вземат мерки за привеждането им в съответствие с новите реалности.

Ние също се нуждаем от радикална променя в Стратегията за национална сигурност. Средата за сигурност, наслоените проблеми, новите рискове и заплахи определят посоката и приоритетите на реформата на СНС, по които трябва да се търси национално съгласие.

Приоритетите на реформата, според мен, могат да се обособят съвсем условно в три групи. Само ще ги изброя, без да ги аргументирам и мотивирам.

В първата група са базовите, основополагащи приоритети, тези, които са в основата на работата за изпълнение на останалите задачи. Тези приоритети са:

1.     Актуализация на държавната политика за сигурност и на Стратегията за национална сигурност. Те трябва да се приведат в съответствие с изискванията на новите реалности.

2.     Организиране и провеждане на Стратегически преглед на СНС. Той трябва да обхване организацията, ръководството, управлението и функционирането на подсистемите на националната система, да разкрие състоянието, проблемите и необходимите трансформации.

3.     Разработване на нов Концептуален модел на СНС. Моделът трябва да е адекватен на средата за сигурност и на позиционирането на страната в колективните системи за сигурност и отбрана. Той трябва да определи или да препотвърди правомощията и функциите на държавните власти и на Президента на Републиката, да изработи архитектурата и йерархичните нива на системата, изпълнителските, координиращи, съвещателни и контролни органи, както и координацията и взаимодействието между тях в хода на функционирането на системата.

4.     Защита на националните интереси в условията на интеграция на СНС в колективните системи за сигурност и отбрана с главно внимание на баланса между ограничаването на националния суверенитет и получаването в замяна на това на повече сигурност.

Във втората група поставяме като приоритети на СНС законотворчеството и устройването на системите на общодържавната система, които се нуждаят в най-голяма степен от преформиране.

Тези приоритети могат да бъдат:

1.     Завършване на процеса на законово регламентиране на дейностите на структурите от интегрирания национален сектор за сигурност и отбрана.

2.     Организация и управление на дейностите, свързани със защита на населението и критичната инфраструктура в условията на бедствия и кризи.

3.     Превръщане на гражданската сигурност в трети стълб на националната сигурност.

4.     Развитие на секторните политики за сигурност с главно внимание на образованието, здравеопазването и демографията.

И в третата група поставяме като приоритетни задачи ресурсното осигуряване и контролната дейност. Тук открояваме две приоритета:

1.    Кадрово, материално-техническо, финансово и информационно осигуряване на институционалното изграждане и на функционирането на структурите от сектора за сигурност в съответствие с техните потребности и с възможностите на държавата.

2.     Осъществяване на постоянен и ефективен демократичен контрал на СНС с главно внимание на дейността на специалните служби.

Внимателното вглеждане в тези приоритети показва, че с малки изключения, за тяхното реализиране не е нужен финансов ресурс. Нужна е политическа воля и съгласие в политическите сили и обществото те да бъдат решавани.

Посочените десет приоритета са само една гледна точка. Съвсем нормално е да има и други виждания по най-важните задачи на Стратегията за национална сигурност.

Главният въпрос е тези приоритети на реформата на сектора за сигурност да са ясно формулирани и възприети, да се създаде нужната организация на работа и се постигне единение в хода на практическото изпълнение.

В това отношение трябва да се направят пет стъпки:

1.     Целесъобразно е да се изготви един развърнат документ - план за действие, или екшън план, или пътна карта - няма толкова голямо значение как той ще бъде наречен. Този документ да се изготви от работен колектив под егидата на Правителството.

2.     Планът за действие да се предложи на всенародно обсъждане, с участието на учени, експерти и общественици.

3.     След обсъждането, документът да се внесе за разглеждане и утвърждаване в Народното събрание.

4.     Планираните приоритети и мероприятия да залегнат в управленската и законодателна програма на правителството. Министерският съвет, както определя Конституцията, трябва да си влезе в ролята на ръководител и координатор.

5.     Контролните органи и структурите на гражданското общество следва да следят за практическото изпълнение на плановете и задачите.

Лансирайки тази визия, следва да си даваме сметка, че състоянието на националната сигурност е функция на развитието на държавата. Бедна и неуредена държава, разединена нация, държава, в която законите се потъпкват, не може да гарантира сигурността на своите граждани. В този смисъл изпълнението на програмите и плановете за социално-икономическо и духовно развитие на страната е предпоставка за успешно решаване на проблемите в областта на националната сигурност.

Преди да завърша, няколко думи за ролята на българското офицерство за единение на нацията, в това число и по приоритетите на сигурността и отбраната на страната.

Добре известен е фактът, че във всички важни държавни дела, особена в преломни времена, офицерството, като част от елита на нацията, винаги е заставало на страната на своя народ.

В годините на прехода, съкратените от Въоръжените сили офицери, а това се отнася и за служителите от сектора за сигурност, бяха изолирани и натикани в „задния двор” на обществото. Това го направиха политиците от страх да не бъде застрашено тяхното лидерство и забогатяването им на гърба на народа. Мотивът лесно се намери – това са офицери на тоталитарната държава, учили в Русия, поради което не може да им се има доверие. Така офицерството, което има неоспорим принос за мирния и безкръвен преход от социализма към капитализма, беше оставено далеч от властта, от институциите и длъжностите, които правят политики и вземат управленски решения. По този начин държавата се лиши от потенциал и реална сила, коята можеше да помогне на България сега да изглежда по друг начин.

Днес, когато имаме скромна по числен състав армия, огромната част от българското офицерство е в запаса и резерва. Кризата в държавата и на държавността принуди офицерството да заяви на висок глас своята гражданска позиция. Вярно на своя народ, то роди Отечествения форум за единение „Брод за България”, като средище за дискусии по важни въпроси на единството на нацията. Офицерството се опитва да даде пример за търсене на изход от ситуацията и за спасение на България. То се обърна към истинския елит на нацията, към учени, учители, преподаватели, духовници и общественици с апел за общи действия за единение на българските граждани и нацията в името на сигурността и просперитета на Отечеството.

Дано усилията за прокарване брод за спасение на Блъгария се увенчеят с успех.