Подполковник от резерва Димитър Маринков: Синът ми е капитан в гвардията и рапортува на президента

08.02.2015 г. Подполковник от резерва Димитър Маринков: Синът ми е капитан в гвардията и рапортува на президента

 Ген. Михо Михов е умен военачалник и като шеф на Генщаба казваше, че някой трябва да покрие задачите на Строителните войски по време на война

Спирдон Спирдонов, в. „Преса”, 9.02.2015 г.

Подполковник от резерва Димитър Маринков е роден в Ямбол на 17 септември 1958 г. Завършил е ВНВСУ „Генерал Благой Иванов“ през 1980 г. и Военната академия „Георги С. Раковски“. Служил е в учебния батальон на Строителните войски в Стара Загора, на пусков обект в Тополовград и в 18-а строителна механизирана дивизия. Във военното училище стига до командир на курсантски батальон. В Българската армия - до началник-щаб и командир на полк. Уволнява се през 2010 г.

"Аз съм четвърто поколение български воин и второ офицер. Синът ми Кирил Маринков е пето. Той е капитан, командир на рота в Националната гвардейска част. Когато е на официално мероприятие и е началник на почетния караул, рапортува на президента. Освен това и големият брат на баща ми е бил офицер. Военното училище беше вторият ми избор. Бяха ме удостоили да кандидатствам международни икономически отношения. Оказа се обаче, че това е само един морален жест. Бяхме 700 удостоени, влязоха „по-специалните“, с връзки.

Служих доста години във Висшето народно военностроително училище (ВНВСУ) „Генерал Благой Иванов“. Дори ми беше ред да стана началник-щаб, но дойде девоенизацията на училището. Изучихме синовете на всички големи началници от Строителните войски. Това учебно заведение е създадено, защото рожбата на Александър Стамболийски - трудовата повинност, се развива много бързо и са необходими кадри за нея.

В момента най-големите строителни фирми се оглавяват от наши офицери. Това помогна много за акредитацията на училището, когато стана цивилно. Оказа се, че в тази посока сме много пред Универститета за архитектура и строителство. Нашите хора правят строителство от А до Я, т.е. в експлоатационна и проектна част, в строителството, довършителните работи и т.н. Върховете на училището и на войските в България са много. За изградените стотици национални обекти е говорено и писано. Генерал Радослав Пешлеевски обаче отвори вратата на Строителните войски извън България. Върхът беше мостът на река Лимпопо,

построен само за 13 месеца

Той е единствената връзка между ЮАР и Зимбабве, намира се на главния път, свързващ Йоханесбург с Хараре. За неговото изграждане генерал Пешлеевски е обявен за Герой на Република Зимбабве. На 25 ноември 1995 г. Нелсън Мандела откри и благослови моста. „Благодаря на българските строители за отлично свършената работа и рекордния срок, в който беше изграден мостът“, заяви Мандела. По времето на генерал Пешлеевски Строителните войски бяха абсолютен монополист на нашия пазар.

Тяхно бе над 70 на сто от вътрешното и още толкова от задграничното строителство. Наши кадри ходиха в Израел, Зимбабве, Украйна, Германия, Русия и други страни. Те бяха военнослужещи. За няколко месеца им прекратяваха договорите. Отиваха, изпълняваха си задачите, връщаха се и им възстановяваха званията. Това беше чест за нас. Показвахме знания и опит. В чужбина направо купуваха готови неща от нашите специалисти.

От 1975 до 1997 г. в училището имаше чуждестранни курсанти. Започнахме с обучаеми от Монголия, след това от Танзания, Мозамбик, Йемен, Сирия, Либия, Виетнам, Куба и други страни. Цялата структура на Строителните войски в Монголия бе заимствана едно към едно от България. Даже от руското аналогично военно училище признаваха, че са доста след нас. След 1981 г. лейтенантите, командири на взводове и технически ръководители, бяха инженери.

На 23-24-годишни момчета се поверяваха големи строителни обекти. Аз също бях няколко месеца в учебния батальон в Стара Загора. След това отидох на обект в Тополовград, където прекарвахме вода. Техническият ръководител бе един випуск преди мен, но аз като командир на взвод бях началник на обекта. Беше прекрасно да има двама строителни инженери на обекта, млади хора, които взаимно се заменяха. По-късно през 1982 г. в Сливен завършихме комина на ТЕЦ „Аврам Стоянов“. Впрочем при завършването на училището заедно с лейтенант Геренски бяхме дипломанти на проект за същия комин. След две години като офицери реализирахме дипломната си работа на практика. Коминът построихме предсрочно

 в чест на 100 г. от рождението на Георги Димитров

За награда бях удостоен със „Значка за трудова слава“, която стои в първата редица на медалите и отличията ми. Нашите специалисти са търсени и днес. 
Наскоро ходих две години последователно на море в Турция. Там срещнах наши момчета, които строят. Юмер, който е набор 1953, ми каза: „Като войник моят командир на взвод ме оцени и ме изпрати в Капчето в Бургас.“ Капчето е местност. Там имахме специализирана школа, която готвеше специалисти от Строителните войски. След шест месеца Юмер се бе върнал в поделението си като подготвен специалист. Две години служи в Строителните войски. После е работил по обекти в България. Днес, каза ми той, в Турция имаме обекти за години напред. И още едно негово признание: „Това, което научихме в Строителните войски и живяхме по онова време, никой не може да ни го даде, да го разбере и да го почувства. Благодарни сме много.“ 
И днес мога да застана мирно пред генерал-лейтенант Иван Петров. Той е висш офицер от инженерните войски на армията. Ако от трудова повинност станахме Строителни войски, това се дължи на такива хора като генерал Петров. Строителството си вървеше, но воинското ни убягваше. Генерал-полковник Васил Василев превърна Строителните войски в „строителен тигър“, т.е. най-важния играч на вътрешния пазар. А генералите и офицерите от инженерните части на армията дойдоха и

направиха от нас войски

Те въведоха мобилизационна готовност, бойна подготовка, т.е. неща, които по-рано ги нямаше.

След закриването на Строителните войски влязох в новосъздадените тогава четири полка в системата на Българската армия. Два от тях бяха за транспортно осигуряване. Те бяха подчинени на Генералния щаб. И два бяха инженерни, които поеха военновременните задачи на Строителните войски. Аз бях началник-щаб и за кратко командир на Старозагорския полк. Така че имам 20 години служба в Строителните войски и 10 във войската. Много важно бе, че във Военната академия „Георги С. Раковски“ бяхме в отделно строително класно отделение, но в катедра „Инженерни войски“. Имаше 6-7 задачи за

инженерното осигуряване на боя

които в Строителните войски нямаше как да научим. Началник на катедрата беше полковник доцент Коста Костов. Много широко скроен човек, с голям интелект. По принцип инженерните офицери се отличават от общовойсковите. Те са интелигенцията на армията.

За някои инженерните войски може да са били мащеха, но за нас осапьорените трудоваци, както се опитваха да ни наричат, бяха втора майка. Дори по-добра от истинската. Бях началник-щаб и на пътно-мостостроителен полк. Генерал Михо Михов, който тогава бе шеф на Генералния щаб, един умен военачалник, казваше, че някой трябва да покрие задачите на Строителните войски по време на война, след като ги закриха. Така бяха създадени тези четири полка. И когато влязохме с военновременни задачи в държавния отбранителен план, това бе голямо постижение за нас.

На снимката: Подполковник от резерва Димитър Маринков със сина си капитан Кирил Маринков, който е командир на гвардейска рота.