Войната на българските капитани срещу сръбските генерали!

20.11.2014 г. news_big_tumb

 Полковник от запаса д-р Петър Ненков- военен историк

Докато в България народът празнува Съединението на 6 септември 1885 г. и българските войски заемат позиции край турската граница, за да посрещнат евентуален удар от Османската империя, войната идва съвсем неочаквано от запад. Уверени в лесния си успех на 2 ноември 1885 г. в пределите на България нахлуват полковете на сръбския крал Милан. Известието за тяхното нахлуване предизвиква възмущение и справедлив гняв в България и народът се вдига, като един, за да защити акта на Съединението. Доброволческото движение придобива голям размах. За него Димитър Благоев пише в своите спомени : »Всички годно да носи оръжие, тичаше да се нареди под знамената на застрашеното Отечество!» Загребският вестник „Свобода” нарича  войната-„измяна, варварство и зверство  на крал Милан”. Дори в Сърбия се чуват гласове на държавници, които са против войната. Така например Ристич заявява: „Всяко посегателство върху българска територия би било крупна политическа грешка! Белградският вестник „Застава” пише, че първият сръбски куршум ще разруши всички мечти за осъществяване на идеята за съюз на балканските народи!” Световните телеграфни агенции съобщават за войната и предричат лека победа на сръбското оръжие. Безпристрастно погледнато, шансовете на сърбите във войната са по-големи, защото съотношението на силите, мобилизационните ресурси, оръжието и опитът са на страната на сръбската армия. Тя е командвана от полковници  и генерали, завършили реномирани военни академии в Русия и Западна Европа,  докато младата българска войска се води от млади поручици и капитани - военният министър Никифор Никифоров е 27 годишен капитан, а началникът на Щаба на армията Рачо Петров е капитан на 24 години! Във сръбските военни справочници обаче никъде няма данни за себеотрицанието и героизма , с които българите се хвърлят към западната си граница, за да преградят пътя  на сръбската армия към София. Пред  този морален потенциал са безсилни хилядите щикове и круповски топове на сръбските генерали.

   След вероломното нахлуване в българските предели  на 2 ноември 1885г., сръбската армия се разделила на две оперативни съединения – Нишавска армия,  която настъпва към София и Тимошка армия,  която има за цел да окупира Североизточна България и крепостта Видин.

  Българската армия се разделила организационно на два корпуса. Западният корпус под командването на майор Аврам Гуджев разполагал с  36 дружини, 6 ескадрона и 7 батареи - всичко 28 хиляди души.Той имал за цел да спре настъплението на сърбите към столицата.Южният корпус под командването на подполковник Данаил Николаев имал в състава си 52 дружини, 13 ескадрона и 7 батареи - всичко 51 хиляди души. Той заел стратегически позиции на турската граница,  очаквайки  нападение от страна на Османската империя.Младите български командири на военен съвет, провел се на 3 ноември, решително се противопоставят на княз Александър Батенберг да  отстъпи столицата  без бой на сърбите и да  им даде генерално сражение на Вакарелските или Ихтиманските височини .

     Командването на Нишавската армия насочил две дивизии -Дунавската и Дринската към центъра на Сливнишката позиция. Други две сръбски дивизии настъпили по направлението:Врабча-Трън към левия фланг на Сливнишката позиция, а Кавалерийска бригада била изпратена в обход на десния фланг на българите и настъпила от север. Щабът на българската армия дал заповед на прикриващите отряди да водят задържащи действия, като изтощават силите на противника и забавят настъплението му до пристигането на Сливница на главните сили на българската армия от южната граница. Въпреки настояването на княза и на заместник началник Щаба на българската армия, капитан Стефан Паприков да се отстъпи София на сърбите без бой и да им се даде генерална битка на Вакарелските височини, всички останали отговорни командири на военен съвет заявили дружно:  «София няма да отстъпим. Ще се бием или на Сливница или никъде другаде!»Голяма роля за бъдещата победа при Сливница изиграват действията на прикриващите отряди и най-вече Радомирския отряд командван от капитан Стефан Кисьов-командир на 2-ри Струмски полк. Отрядът получава задача енергично да атакува Моравската сръбска дивизия при Брезник и на всяка цена  да отклони или забави  придвижването й към Сливница. Началник щаба на войската, капитан Рачо Петров заповядва на капитан Кисьов  по телеграфа : «Заемете Брезник и удържайте неприятеля, во что би не стало.  Ако неприятелят е заминал за Сливница, нападайте го в тила, за да го задържите. Употребете всичките си сили и средства. От вашите удържания зависи съдбата на Сливнишката позиция и армията. Можем да загубим един отряд, но да спасим армията и Отечеството!»

   Въпреки че съотношението на силите е 4:1 в полза на неприятеля, Радомирският отряд дръзко атакувал Моравската дивизия край Брезник. Преди боя капитан Кисов произнася кратка реч , в която казва на своите бойци, че срещу техния малочислен и слабо въоръжен отряд врагът противопоставя цяла дивизия с кавалерия и артилерия. Той подчертал, че вярва в бойците, от които зависят изходът на боя и войната и завършва словото си с думите:„Тази жертва ние трябва да дадем, па макар и костите си да сложим на бойното поле“.Боят продължава повече от три часа. Когато сърбите обхващат фланговете на малобройния български отряд, капитан Кисов дава заповед за отстъпление. Българите отстъпват, но задържат цялата дивизия на полковник Топалович при Брезник чак до обяд на другия ден.Така с цената на 99 убити, над 100 ранени и 116 изчезнали, основната задача-да се задържи непри­ятелят е изпълнена. Настъплението на Моравска­та дивизия е забавено с един ден и това се оказва решаващо. В този ден прииждащите от турската граница български военни части успяват да се съсредоточат и да стабилизират левия фланг на Сливнишката  позиция и да осуетяват опита на противника за обход. Подобни героични подвизи  проявяват и другите прикриващи отряди.  Със своята упорита съпротива Комшицкият, Трънският и Смиловският отряди задържат настъплението на сърбите с цели три дена и това се оказва напълно достатъчно за пристигането на Южнобългарските войски на Сливница . За бързото създаване на ударната групировка, способна да предприеме решителни действия, от голямо значение са маневрените възможности на българските части и подразделения намиращи се в Югоизточна България. В хода на войната, от наличните там 67 дружини и 7 батареи, на западното направление се прегрупират 30 дружини и 4 батареи.

 Те извършили онзи чутовен преход, който няма аналог във цялата ни  военна история  и бил наречен от народа “похода на бързите нозе”, който спасил България от сръбска окупация. При похода 8-ми Приморски полк изминал  95 км. за 36 часа, 1-ва и 4-та дружини от 1-ви  Софийски полк изминават 86 км. за 30 часа, без да спят, а 5-та пеша батарея от 1-ви артилерийски полк на капитан Петър Тантилов за два дни изминала 146 км. Затова в труда си „Военноисторическо значение на Сръбско-българската война” германският подполковник Блекнер пише: „Българската армия извършва маршове, които се сравняват с най значителните във военната история от всички времена.”

   Сръбското Главно командване начело с крал Милан решило на 5 ноември да атакува Сливнишката позиция, като обхване северния й фланг със своята Кавалерийска бригада. За да осуети  този опит на противника началникът на десния фланг на българите ротмистър Анастас Бендерев предприел удар в предпозиционното  пространство. Той успял да завзема със своите бойци връх Мека црев, като отхвърлил батальоните на Дунавската дивизия и Кавалерийската бригада. По същото време  Дринската дивизия настъпила срещу центъра на българите, а Шумадийската дивизия  настъпила към левия български фланг. Частите на Дринската дивизия успели за обхванат левия фланг и наближили опасно Преславския и Разградския  редути, но били контраатакувани и отблъснати

     На 6 ноември  отрядът на поручик Атила Зафиров  в състав от 1000 души разбил един сръбски батальон при село Ропот и село Комшица и предизвикал истинска паника всред сръбското главно командване, което помислило, че срещу него настъпват големи български сили по долината на Калотинска  река, които можели да  се явят в тила на сръбската армия .

     Същият ден Дринската и Шумадийската дивизия настъпили, но били спрени със залпов  огън от българите. Частите на ротмистър  Бендерев отново си върнали контрола над връх Мека црев, който били оставили предния ден. По същото време Моравската дивизия успяла да разбие малобройния  Радомирски отряд, но това забавило настъплението  й  към Сливнишката позиция.            

   На 7 ноември сръбското главно командване  решило да премине към отбрана по целия франт. По това време на Сливница пристигнали още български дружини  от южната граница. Частите на ротмистър Бендерев под прикритието на българската артилерия преминали в настъпление сре щу сръбската позиция на  връх Три уши. Макар разстоянието до неприяте- ля да бе 600-700 крачки, дружините се хвърлиха на нож с вик Ура! Сръбска та верига, като чу вика на българите и видя тяхното стремително нападе- ние, напусна окопите и отстъпи. Две роти обаче бяха настигнати в дола на Сливнишката река и една част хвърли оръжието си и се предаде. Останали- те се разбягаха.  Една дружина от общия резерв, току-що пристигнала на Мека Црев, се спусна скоро надолу, водена от ротмистър Кърджиев. Тогава І-ва рота от Бдинския полк, която се бе приближила на 50 крачки във фланг на сърбите , се хвърли на нож. Виковете й бяха подети от цялата линия, която с бесен порив настъпи по цялото си протежение. Музиката засвири „Шуми Марица“. Обладани от ужас пред тая почти варварска ярост на атаката, сърбите се разбягаха, без да дочакат схватката. Източните височини на Три уши бяха в български ръце. Това принудило сръбската Дунавската дивизия да започне отстъпление към Драгоманското дефиле.  Командирът на Шумадийската дивизия решил да се вклини  в оголения български център и хвърлил за тази цел три батальона в атака срещу три български роти.В този критичен момент началникът на централния участък на Сливнишката позиция, капитан Олимпий Панов оценявайки надвисналата опасност заповядва: «Съберете незабавно музикантите, ординарците, писарите готвачите, въоръжете ги с пушките на убитите  и ранените  и ги разположете в окопите . Кажете им, че в техни ръце  сега е съдбата на България .Така беше някога на Шипка !Тогава техните бащи и братя  издържаха ! Длъжни са да издържат и те!«И те издържат. Притичват им се на помощ и 50 италиански работници от Барон Хиршовата железница, записали се, като санитари в българската войска. Със задружни усилия е отблъснато вражеското настъпление. Отбранителното сражение при Сливница влиза в българската военна история като забележителен образец на активна отбрана. Победата на младата ни армия при Сливница  довежда до отхвърляне на противника и създаване на условия за преминаване в решително контранастъпление.

  За победата на българската армия Фридрих Енгелс пише по-късно:” Но противно на всяко очакване, българите без руските офицери, при съотношение на силите две към три, поголовно разбиха сърбите и спечелиха уважението  и възхищението на изумена Европа !»

   Дошлият от Пловдив с двамата си братя, непосредствено след битката на Сливница Иван Вазов, потресен от масовия героизъм на българските воини, изважда от вътрешния джоб на сетрето си химически молив и тефтер и написва пет стиха, дошли от най-съкровенните кътчета на сърцето му, които днес светят със златни букви на Паметника на незнайния воин в София. Те са израз на народното преклонение  пред  подвига на героите, отблъснали вероломните нашественици и защитили блестящо на бойното поле Съединението на България:              

                            „  България за тебе те умряха ! 

                                      Една бе ти достойна зарад тях

                                      и те за теб достойно Майко бяха

                                      и твойто име само кат мълвяха,

                                      умираха без страх!”....

  След Сливнишкото сражение българите преминават в контранастъпление и овладяват Драгоманските височини. Особено жесток е боят за Нешков връх, в който българите разгромяват два сръбски полка. Нишавската армия претърпява поражение и е принудена да отстъпи към Пирот. Това изкарва от равновесие крал Милан и неговият министър Илия Гарашанин, които наблюдават боя. Той заповядва да се разстрелват на място самонаранилите се сръбски войници, наречени „пръсташи” и да се даде на войската двойна дажба ракия, но и това не помага. След кръвопролитен бой пада връх Келташ и Нишавската армия продължава своето отстъпление. На 15 ноември българите превземат Пирот.Сърбите отстъпват към Ниш, където в лагера на българските войски се появява австро-унгарският посланник в Белград, граф Кевенхюлер Меч, който заявява на княз Алекандър , че ако българите продължат своето настъпление ще срещнат и австро-унгарски войски.Боеве са прекратени, но завинаги остават във вазовите стихове .

Покойници, вий в други полк минахте,

                                          де няма отпуск, ни зов за борба,

вий братски се прегърнахте, легнахте

                                           и "Лека нощ" навеки си казахте -

                                                                                   до втората тръба.

На 3 март 1886г. в Букурещ е подписан мирен договор между двете държави, с една единствена точка, че се възстановява мирът между тях.Денят на паметната българска победа  при Сливница - 19 ноември е обявен с решение на Министерския съвет  № 477 от 16 ноември 1992 година  за Празник на Сухопътните войски  на Българската армия  !