Преди 72 години бе разстрелян генералът от артилерията Владимир Заимов

01.06.2014 г. Преди 72 години бе разстрелян генералът от артилерията Владимир Заимов
 

Генерал Владимир Заимов: "Дългът трябва да се изпълнява, независимо от жертвите, защото да се служи на народа от сърце е добродетел и най-висша награда".

Подполковник от резерва д-р Петър Ненков, военен историк

На 1 юни 1942 година в Гарнизонното стрелбище в София бе разс¬трелян от екзекуционна команда, генералът от артилерията Влади¬мир Заимов. Последните му думи са: "Умирам за България!" Те се сгромолясаха върху буржоазната върхушка със зашеметя¬ваща сила на ураган и накараха не една и две задрямали съвести да си зададат Хамлетовия въпрос. Някога знаменитият военен педагог полковник Борис Дрангов бе казал: "Няма две смърти, но без една не може!"

Своята смърт генерал Заимов превърна в унищожителна присъ¬да на онези политикани, които привързаха България към хитлерист¬ката колесница, на онези марионетки от монархическата клика, кои¬то побързаха да го изправят до стената за разстрел.По закон, вещите на убития се предават на близките му. Коман¬дирът на екзекуционния взвод капитан Радев занася венчалната хал¬ка на съпругата на генерала, Анна Лалева Заимова. Тя запазва спо¬койствие и я връща с драматичните думи: "Беше ми нужна на ръката на живия човек!" Думи като куршуми, които разкъсват и последно¬то чувство за цялост у капитана, думи които ярко доказват силата на духали достойнството на тази крехка жена.

Анна Заимова обича да казва: "Който се справя със страха, не познава позора!" Тези думи бяха нейно кредо, символ верую в живота, който премина с чест.

30 години след смъртта на генерал Заимов съветското държавно ръко¬водство удостои със званието Герой на Съветския съюз този без¬смъртен син на българския народ за проявено мъжество и доблест в общата борба срещу фашизма.

Днес животът и делото на генерал Заимов са подложени на груби фалшификации и обидни квалификации. Сравняват го с Юда Искариотски, продал се за шепа гологани, за да служи на чужда държава. От тук пътят до пълното отрицание и заб¬вение на този герой е само една крачка. Но ако се сложат на историческите везни неговите заслуги за раз¬витието на българската артилерия, безукорно изпълненият му дълг към Родината, проявената храброст и героизъм във войните за на¬ционално обединение, подплатени с две тежки рани и участието му в разузнавателна група от български антифашисти, работеща в полза на СССР в годините на Втората световна война, категорично ще натежи първата везна.

Когато Европа и светът въстават срещу войнстващия фашизъм, когато се решава в гигантски двубой, съдбата на човечеството, едва ли е престъпление, участието на генерал Заимов на барикадата, на страната на антифашистките сили, макар и като скромен боец на тихия фронт. Защото всеки честен и прогресивно мислещ човек би постъпил като него в онези ужасни години.

И все пак кой е генерал Владимир Заимов? Той е син на не- небезизве¬стния автор на "На миналото" - Стоян Заимов, един от най-коло¬ритните фигури на нашето национално-освободително движение. Макар и дълбоко различни по характер, темперамент и образова¬ние, бащата и синът са обединени чрез стремежа си да подчинят своя личен живот на общите национални интереси свързани с Освобож¬дението и обединението на Майка България.

Владимир Заимов е роден в Кюстендил на 25 ноември 1888 година, къде¬то баща му е назначен за учител в местното педагогическо училище. Малкият Владимир има щастието да расте в една семейна среда, дъл¬боко пропита от любовта към Родината и Русия. Това са двата све¬щени хита за членовете на фамилия Заимови. Майка му Клавдия Корсак е издънка на древен литовски род, чиито рицари преминават на служба при руския цар. Тя е дъщеря на руски офицер и сестра на генерал Корсак, чиято служба преминава във Варшава, по това вре¬ме руско владение. При раждането й, почива нейната майка, за това тя е отгледана от свои роднини в Москва. През 1880 година, по вре¬ме на летните студентски ваканции в историческото село Фили край Бородинското поле, в което Кутузов е решил да даде генерална бит¬ка на Наполеон, чаровната девойка среща младия българин Стоян Заимов, студент по това време в Русия. На следващата година два¬мата луди, млади се оженват въпреки нежеланието на близките на Клавдия.

Оставяйки бляскавия дворянски живот, Клавдия Корсак идва със съпруга си в Шумен, за да сподели с него тегобите на бъл¬гарската политическа действителност. Някои от нейните роднини я сравняват с Тургеневата героиня от "В навечерието" - Елена, а дру¬ги с романтичната Скарлет от "Отнесени от вихъра". Но тя си е тя, пък и кръвта и, в която тече кръв на пътешественици, рицари и меч¬татели, на вода не става.

Започват трудни митарства от Шумен в Стара Загора, където Стоян Заимов е назначен за областен управител от неговия приятел Стефан Стамболов, После, когато изпада в немилост той е принуден да емигрира в Цариград.Най- сетне чергарската му одисея завършва благополучно, когато Стоян Заимов става председател на поборническо-опълченския комитет, заместник председател на Висшия учебен съвет и лидер на патриотичния комитет "Цар Освободител". Като виден общест¬веник, той развива активна дейност за построяването на паметник на Васил Левски в София, мемориален комплекс на връх Шипка и по пренасяне на тленните останки на Хаджи Димитър на Бузлуджа. В такава родолюбива обстановка расте бъдещият генерал Заимов. За това няма нищо чудно, когато 12 годишното момче през 1900 годи¬на решава да постъпи в новооткритата кадетска гимназия към Воен¬ното училище, което по това време се ръководи от прославения военоначалник Михаил Савов. В своята дипломна работа по логика като юнкер той пише: "Безнравственият човек никога не може да бъде щастлив" - думи, които се превръщат в негов девиз по-късно в живота. На тях той подчинява цялата си дейност и гради своя харак¬тер и воля. Не случайно става любимец на другарите си и преподава¬телското тяло.

През 1907 година блестящо завършва с отличен ус¬пех военното училище и е назначен като подпоручик в артилерийс¬кия полк в Стара Загора. По това време баща му събира стари руски топове от Освободителната война в новосъздадения от него в гр. Плевен Военен музей, посветен на Плевенската обсада. Синът овла¬дява новите круповски гаубици и с препоръките на генерал Кирил Ботев завършва и висшата кавалерийска школа.Известно време служи в София като командир на батарея в 4 ар¬тилерийски полк, но когато на хоризонта се задава Балканската вой¬на, през 1912 година, по свое желание е преместен в Стара Загора като командир на 6 батарея от 8 артилерийски полк. С този славен полк той взема участие в епичните боеве на Тракийския театър на военните действия и в обсадата на Одринската крепост, което му донася славата на умел и храбър артилерист.

В Междусъюзническата война 1913 година, се проявява като ис¬тински герой, в битката при Калиманци срещу сърбите. Тук, на тази нова българска Шипка, той получава първата си рана в главата. Всич¬ките му оръдия от батареята са извадени от строя, но той намира от съседната батарея две нови и под дъжд от картеч и шрапнел, ги раз¬връща в бойния строй на 22 Тракийски полк на подполковник Сава Савов. По време на своето лечение, свързва завинаги живота си с 20 го¬дишната Анна Лалева, родом от Карлово, студентка в Софийския университет по славянска филология. 24 годишният капитан, обвеян с ореола на фронтови герой, среща чаровното мургаво момиче, на сватбата на своя съвипускник от военното училище и един от първите български авиатори Симе¬он Петров и съученичката на Анна - Надя Скочева. На въпроса на Владимир какво обича най-много, тя отговаря, че мрази униформите, насилието във всичките му форми, границите и мундщровката. Казва, че обича справедливостта и свободата."Какво странно момиче!" - си казва капитанът. Всичко идва от закваската на Анна. Тя е от виден карловски род, дал курбан за Свободата не един и двама свои членове. Дядо й е поп Брайко Хаджигенов - даскал на Левски и Никола Бацаров, осново¬положник на българската фолклористика, нумизматик събирач на гатанки и пословици, ратник за женско образование, председател на първата обществена библиотека в Карлово, а баба ц е дъщеря на известния поп Никола Тантилов. Баща й, е Лало Атанасов - казан¬лъшки интелигент от дружество "Искра", актьор в предосвобожденския театър и един от първите телеграфопощенски чиновници в Бъл¬гария. Близката на Анна Заимова приятелка, Мария Милетич казва за нея, че била упорита и своенравна като блуждаещ огън, докато не се появил Владимир Заимов и доказал, че миражът е оазис! Събират се за кратко, защото войната ги разделя отново.

През Първата световна война, капитан Заимов е тежко ранен в крака, в епичния бой за овладяване на Тутраканската Крепост. Раната е опас¬на и само ампутация може да спаси живота на героя, но Анна е про¬тив и заявява на лекарите: "По добре мъртъв отколкото нещастен и сакат"! Докторите и отговарят, че рискува, защото няма и 10% шанс ако му оставим крака и я питат дали не го обича? Анна е непоколе¬бима: "Обичам го, но не за себе си, а за него!"Владимир е трогнат до сълзи и заявява:"Обещай ми че няма да се кориш в случай на нещастен край. Сега знам че ме обичаш?"- Ако ме обичаш истински, тогава оздравей! - дава му кураж да се бори със смъртта Ана.

Ньойския мирен договор се посреща с покруса от семейство Заи¬мови. На този ден в знак на траур, радиото в тях не свири. Оздравелият от раните офицер, помага при укриването на оръ¬жието от съюзническата контролна комисия. Става член на Военния съюз. Избран е в неговото ръководство. През 1936 г. някои "паркетни" генерали и офицери , не помирисали барут на бойното поле, му уст¬ройват съдебен процес, на който той се защитава по блестящ начин. Когато обяснява в съдебната зала, че българската армия не е грабителска банда, аудиторията възторжено му ръкопляска. На съдебния процес през 1942 година съдиите обаче са непреклонни. Те наричат теориите му "романтични отживелици, рицарски сантименти и заблуди на остарял и оглупял генерал."Обструкцията е повече от ясна - искат го унизен и повален, но се лъжат!

Генерал Заимов е подготвен за своята смърт. Още през 1935 година на погребението на своя боен другар - Христо Данчев той заявява в надгробното си слово: "А сега идва моя ред!" Малко преди да бъде разстрелян, генерал Заимов заявява: "На 22 юни 1941г. започна една дълга агония. Да не забравяме Напо¬леон. Русинът тогава изгори Москва и този път няма да даде замята си. Англия пък никога не губи войни, прави компромиси, отстъпва временно, но на края печели. Помнете - Русия, Англия и САЩ са естествени съюзници, въпреки различните си идеологии!"

На 22 юни 1942 г. говорителят на радио Москва Юрий Левитан съ¬общава с ледения си глас:"Българи на колене. Тази нощ бе разстрелян великият син на славянството, генералът от артилерията Владимир Заимов -Червеният генерал!" След разстрела, последните му думи, бяха указание за здраво-мислещите офицери, че страната отново върви към гибел и нови жер¬тви. . . По-ограничените офицери, които мислеха, че дългът към роди¬ната се покрива само със стриктно изпълнение на функционалните задължения, бяха подтикнати към размисъл, а в заблудените се пося¬ха семената на съмнението, защото това бяха думи - завет, които освен мъка и уважение към осъдения патриот, предизвикаха и прео¬ценка на мненията...

Така генерал Заимов се нареди до онази безсмъртна фаланга от имена на пълководци, като генерал Шарл де Гол във Франция, генерал Сикорски в Полша, полковник фон Щауфенберг, генерали¬те Симович и Михайлович в Югославия, които се поставиха в служ¬ба на прогресивните, антифашистки сили в гигантската борба сре¬щу кафявата чума.

Генерал Заимов обичал да казва "Щастлив е онзи, който умира от собствената си смърт!" Това не е проявление на някакви сантименти или момент на сла¬бост на каления в три злокобни войни, офицер, а думи - преосмисляни и заредени с богат философски заряд на човек-мечтател, който въпреки несгодите на войнската служба, си остана докрай поет.

След смъртта му остават шепа снимки, десетина писма, които Анна Заи¬мова прикътва в моминската си ракла, между дантелените ризи с на¬родни шевици И снопчето лъскава коса от детските си години един незабравим спомен за човека с главна буква!!! Така изпълни дълга си героят от Калиманци и Тутракан, секре¬тарят на Военния съюз, генералът от артилерията Владимир Заимов, отдал целия си съзнателен живот в беззаветно вярна служба на род и родина!

А такива хора не могат да бъдат предатели!!!