О.р. капитан I ранг Станков: Два пъти засичахме турска подводница в наши води

23.02.2014 г. О.р. капитан I ранг Станков: Два пъти засичахме турска подводница в наши води

 

И двата не са регистрирани в аналите на флота, по ред причини.
Капитан I ранг от резерва Станко Станков е роден на 14 септември 1954 г. в Омуртаг, Търговищко. Завършил е ВВМУ „Н. Й. Вапцаров”, Военноморска академия „Адмирал Кузнецов” и генералщабния факултет на Военна академия „Георги С. Раковски”. през 1977 год., специалност „Корабоводене” с отличен успех. Служи в дивизион подводници на длъжности от щурман до командир на дивизиона. Бил е командир на подводница „Победа”, заместник-командир на Военноморска база Варна, началник на управление в Главнrя щаб на ВМС и началник на Военноморското училище. Излиза в резерва през ноември 2007 г. От тогава е председател на Управителния съвет на Съюза на подводничарите в Република България(СПРБ)
"През есента на 1972 година постъпих в Морско училище, специалност „Корабоводене за ВМФ“. Бяхме випуск от около двеста и петдесет младежи, една трета от които „шушляци“, както „ласкаво“ наричаха курсантите от „военните“ класни отделения. Иначе, генерално се деляхме на навигатори (забележете, не корабоводители, каквото все още е „партизанското“ име на специалността) и механици.
 
Системата на обучение и възпитание в училището бе перфектна.
 
Първо те „размазва“ – живееш на строевия плац, гимнастическата площадка, стрелбището, района за приборка, гледаш в огледалата някаква „чужда“ остригана глава, връз нея „валят“ непоряди по служба и по работа, навсякъде те „юркат“ старшите випуски, докато… свикнеш, ако не решиш да продължиш службата си като редови матрос във флота. Малко отклонение – непорядът по работа обикновено се изразяваше в търкане на мозаечния писоар в тоалетната с единичка тухла, докато… се изтърка тухлата…
После в системата всичко си идва на мястото – динамичният ти стереотип е „завъртян“, редът, дисциплината, че и приумиците (меко казано) на по-старшите са нещо обичайно, целта е ясно определена, с една дума – живее се!
Най-ценното нещо, което ми даде училището е увереността в собствените ми сили, способността да вървя напред, както казва Стайнбек „да слагам единия крак пред другия“, без да се страхувам от трудностите, както в професионален, така и в житейски план.
Истински се почувствахме моряци на гребно-ветроходния лагер в края на първи курс, след като
 
четиридесет дни живяхме в лодките.
 
С изпечени от слънцето, яки тела, с огромни мазоли на ръцете и с незабравимото усещане, че можем да управляваме лодка под платна! Няма да забравя състезанието по маршрута Несебър – Созопол, при статус на морето три бала по Бофорт в края на лагера! Това бе истинско морско кръщение, борба със стихията в която победихме и собствените си страхове! „Няма несигурен плавателен съд – има калпави моряци!“ – казваше мичман Тито, инструкторът ни по морска практика. Не ме питайте за името му – никой не го помни, но всички знаят кой бе Тито.
Завърших трети по успех. Имах мерак да служа на подводниците, познавах командира на дивизиона – капитан първи ранг Гуцан Гуцанов. Бяхме земляци, той бе от село Паничино, община Омуртаг, а с чичо ми бяха съученици от тамошната гимназия.
Случи се така, че на държавния изпит по „Тактика на ВМФ“ докладвах пред него принципа на работа на торпедния автомат за стрелба (ТАС), на въоръжение на нашите подводни лодки, руски проект 633, клас „Romeo” по натовската класификация. След доклада капитан Гуцанов ме попита: „Можете ли да свършите работата на ТАС-а на карта?“. Нахвърлих схема на дъската. Гуцан отсече: „Идваш при мен!“
Хубаво, ама след няколко дни началникът на училището контраадмирал Емил Станчев ми каза, че на подводниците няма да има места. Тук е мястото да кажа, че на адмирала му викаха „Валяка“, но не защото мачка подчинените си, а защото им прави път! В желанията си написах: 1. Подводни лодки; 2. Ракетни катери; 3. Торпедни катери.
Е, получи се! Един от щурманите на подводници, чийто баща тогава оглавяваше родната служба „Военно контраразузнаване“ замина внезапно да учи „Външна търговия“ в Москва. Тогава това бе легендировката на обучението на бъдещи разузнавачи за България. А аз се озовах на стаж в Осми отделен дивизион подводни лодки на ВМФ. Именно на ВМФ, защото тогава, по всички правила на оперативното изкуство подводниците се подчиняваха пряко на Командващия флота – в целия свят.
 
Зачислен бях на подводна лодка „Победа“,
 
бордови номер С-11, с командир капитан втори ранг Антон Василев Янкулов. След като се разбрахме, кой кога е роден се оказа, че може да ми бъде баща, беше набор на татко. После ме мотивира с две сентенции, с които сигурно съм омръзнал и на журналистите, а именно:
„В морето всичко може да се случи.“ и „След десет години служба на подводница, сутрин, като се събудиш, ако не те боли нищо, значи си умрял!“ Кратко и ясно, нали?
 
Първата бариера пред офицера-подводничар е да изучи подводника до последния клапан.
 
Системите на този клас кораби са над двадесет, а само система „Хидравлика“ има над три хиляди клапана! Добре, че вече не важаха старите (от военно време) правила, изискващи всеки офицер да може сам да запусне двигателите и да произведе изстрел с торпеден апарат! Не че след две-три години служба не можехме и това, особено изстрела…
Следва стръмната кариерна стълбица – щурман (1977-79), командир на минно-торпедна бойна част(19779-80), помощник-командир (1980-81), старши помощник-командир (1981-86), до времето на избора на пътя на развитие – по командна линия (през Военноморската академия в Санкт Петербург, Русия), или на щабна служба.
Тръгнах по трънливия командирски път. И не съжалявам. Защото годините, когато бях командир на същата тази „Победа“, не си ги давам за нищо, те са ми любими!
Защото когато отдадеш швартовите и лодката, като змия, тихо започне да се измъква от капана на пристанището, с теб се случва своего рода катарзис – излизаш от една кожа и влизаш в другата – тази, която те изолира от суетния свят, с неговите дребнави проблеми, с убийствената врява на ежедневието, с камарата началници на главата ти, с телефони, предпоследни заповеди, „строй се” и „преброй се”. Всички, ама всички глупости остават на брега. Остават и сериозни неща, разбира се, но, по волята на службата, някой друг трябва да ги решава – ти не можеш!
Ти си там, в морето, за да изпълниш поредната задача и на това е посветено цялото твое „аз”. Точка. От всичко останало си „защитен” – от морето и закона. И никой няма право да ти се сърди.
И макар, че
 
понякога ти се иска да си строшиш главата
 
– било от яд, безсилие, или от мъка, че и нечии други глави да трошиш, не може – не принадлежиш на себе си. Ти си на екипажа на субмарината Мозъка! И нямаш право на грешка. И всички гледат и слушат теб. И си силен, защото Той е с теб – твоят екипаж, събран и целеустремен, като юмрук!
А всъщност си толкова сам, че повече не може да бъде!
Ще попитате: „И защо тогава ти липсва това?”.
А, де? Липсва ми... Сега дори семейството си не мога да събера „в юмрук”... 
Два пъти, по време на службата ми на подводни лодки, смятам, че срещах турски подводници. И двата не са регистрирани в аналите на флота, по ред причини.
В края на лятото на 1981 година, когато бях още помощник-командир на „Победа” (командир капитан трети ранг Николай Йорданов), на зачотно-тактическо учение слушахме турска подводница под РДП (устройство, позволяващо работа на двигателите за надводен ход под вода, шнорхел)
Тогава никой не ни повярва, но и аз до днес съм убеден, че беше така. За съжаление това бе предшествано от най-тежкото произшествие, което се е случвало въобще в дивизиона, през цялата му досегашна история - пожарът на подводна лодка „Слава”, бордови номер(тогава) 12.
 
Та, участвахме ние, с единичката в учението и през последната му нощ акустиците докладваха шум на корабен двигател на близка дистанция. Толкова силен, че не се чуваха винтове. След като анализирахме характера на шума, обороти и прочее, изплавахме под перископ, уверихме се че в района надводни цели не се наблюдават, и командирът взе решение, че слушаме подводница под РДП. Донесохме на командния пункт на флота, но там не ни повярваха и получихме най-лесния отговор: „Следвайте съгласно плана!” Заповедите не се тълкуват- прибрахме се в базата и участието ни беше оценено на „отличен”. Какво да си мисля? Ще кажа. Явно началниците се притесняваха от усложняване на обстановката, а може и да не им се е искало Николай Йорданов да се окичи с лаври - кой знае, но още има кого да попитаме. Само че дали ще си кажат?
Втората случка, която заслужава да бъде описана се случи по време на същото плаване.
През нощта на 27 март 1989 година, в процеса на зарядка на акумулаторната батерия в надводно положение, на север от нас видях серия червени ракети!
 
Знак за бедствие!
 
Обявих тревога, „запалих” втория дизел и със скорост седем възла тръгнах на север. По моя оценка, дистанцията до мястото на ракетите беше не повече от осем-десет морски мили. Включих и единия електродвигател, за да достигнем ход девет възла. И в този момент, на изток от мен забелязах ниско летящ обект, който бързо се насочваше към мястото на изстрелване на ракетите. Дотук, нормално. В смисъл, че е нормално всеки, видял в морето сигнал за бедствие, да тръгне към мястото на сигнала. Да, ама не.
Това нещо, оценено от мен като вертолет не отиваше да спасява. Защото зависна над мястото, повися четири-пет минути, след което по обратния път си замина на юг.
В главата ми вече се оформяше картинката. Тя се потвърди, когато пак по моя преценка стигнахме в точката - нито следа от бедствие, нито кораб, нито мазни петна или нешо друго. Впрочем, на екрана на радара от самото начало нямаше никой.
Убеден съм, това беше подводница. Турска подводница на служба пред нашите бази. За съжаление пак не ми повярваха. Казаха, че сигурно сме видели някакви стрелби, провеждани от колегите- зенитчици на полигина в Шабла.
Не ме убедиха. Всичко говореше, че на „другата” или е имало болен, който се е нуждаел от хоспитализиране, или им е трябвала важна резервна част. В противен случай не биха рискували, защото аз съм сигурен че не са ни мислили за рибарска гемия! Напротив, много добре са знаели за нас, а допускам даже, че са ни следили под вода! Кой знае? Когато, години по-късно се запознах с бившия им командващ на подводната флотилия, и го запитах дали това е възможно, адмирал Доган Хаджипоолу отговори кратко: „ В морето всичко е възможно...” „ Гледай ти, - рекох си на ум – този и Янкулов са си „плюли в устата!” Вас лъжа, мен истина.
Факт е, че официално не сме слушали турска лодка. Подчертавам - официално."
 
(Спирдон Спирдонов, в. „Преса”, 23 февруари 2014 г.)
 
На снимката: Капитан-лейтенант Станков на дълбочина 200 метра, на бойна служба пред пролива Босфор, командирован като старши помощник командир на "Димитровски комсомол" (по-късно "Надежда"), с командир капитан трети ранг Илия Димчев, в компанията на капитан-лейтенант Стоян Димитров (ЗКПЧ на "Надежда") - 1986 година.