Да се извиним и на "доносника" Сергей Антонов

07.02.2014 г. Да се извиним и на

 Добромир Пелов

Публикацията на г-н Симеон Николов „Г-н президент, поклонете се на «доносника» полковник Пеньо Пенев!“ провокира сериозни размисли за нашето минало и за днешното отношение към хората, дали вдичко от себе си в служба на родината на онзи фронт, който някога наричахме "тихия", а те оставаха все зад завесата на "мълчаливия подвиг". Някои от тях платиха дори с живота си за това, че са служили на България.

В днешната канонада от "Разпни го", която бучи от всякакви равнища, дори от най-високото, младите хора, родени след 1990 година едва ли могат да намерят точни опори за ориентация. На тях всички им се представят като "ченгета, доносници, виновници за лагерите”. Те не знаят и няма кой да им каже какво е да се работи в чужда държава, сред изключително враждебна среда, под натиска на мощни контраразузнавателни служби, които, ако не могат да те заловят реално, ти спретват една провокация и с това постигат не само служебен, но и мощен политически ефект.

Както беше с прочутото навремето "Дело Антонов", за което днес никой не знае и не се сеща. Началото на 80-те години на миналия век, въпреки разведряването по върховете, си е време на остра борба на "тихия фронт". А и не само на него. През 1980 година целият западен свят бойкотира Олимпиадата в Москва. В същото време в Ню Йорк "неизвестни" взривяват представителството на "Аерофлот". И накрая, за постигане на свръхефект, на 13 май 1981 година, на римския площад "Сан Пиетро" турският терорист от "Сивите вълци" Али Агджа стреля и ранява Папа Йоан павел Втори. Турчинът някак твърде лесно за опитен терорист се предава в ръцете на карабинерите. Защо - ще стане ясно след две години, когато той прави "зашеметяващите" признания, че поръчката за атентата му е направена от българските специални служби чрез представителя на Авиокомпания "Балкан" в Рим Сергей Антонов. Замесени са и имената на българския помощник-военен аташе майор Желю Василев и на служителя в посолството ни Тодор Айвазов. Двамата в момента на арестите са в отпуск в България и повече не стъпват в Италия. Но Антонов се озовава в затвора "Ребибия" с обвинението, че е служител на българското разузнаване и е поръчал атентата срещу папата. Три дълги години върви разследването и процесът срещу Антонов. Съдия следователят Иларио Мартела се позовава единствено на показанията на Агджа, които дори в битовите си детайли, като описанието на квартирата на Антонов, където турчинът уж е бил, не издържат. От наша страна срещу Мартела застава следователят Йордан Орманков, който, заедно с адвоката Джузепе Консоло оборва пункт по пункт обвинението. На какво е подложен Антонов в "Ребибия" знаеха много малко хора - "специалистите", които са го "обработвали" с всякакви психотропни вещества, самият Антонов, Мартела и Орманков. Това остана недоказуемо в процеса, воден със силен натиск от италианска страна. Но въпреки всичко преживяно, Антонов дори със звук или с дума не произнесе исканото от него признание. Нямаше как да признае "истината", че е наредил атентата на Агджа. Но психоманипулациите целяха именно едно фалшиво признание на замъгленото съзнание. Антонов никога и никъде не призна, че е имал връзки с българското разузнаване, както също целяха италианците. По простата логика - ти си офицер от българското разузнаване, значи си поръчител на атентата. Така след три кошмарни години Антонов беше освободен, макар и не признат за невинен. Италианците не искаха да се признаят за победени в тази огромна битка и го пуснаха "поради липса на доказателства". С което Орманков доказа, че е победил Мартела.

Дали Антонов е бил свързан или не с някое от нашите разузнавания остана тайна, която той отнесе със себе си на небето. Както я отнесоха там Йордан Орманков и прекият оперативен ръководител на защитата генерал-лейтенант Стоян Савов. Генералът, резидент на българското разузнаване в Гърция по врече на "черните полковници", началник на Първо главно управление, заместник-министър на вътрешните работи, се самоуби през януари 1990 година в родното си село Лесичево, Пазарджишко. Сякаш предчувствайки, че се появят закон и комисии по досиетата и името му ще бъде споменавано в графата "доносник", сякаш е бил квартален милиционер, на когото са донасяли кой какво говори в местната кръчма. Мълчаливо си отиде и Йордан Орманков. А най-тихо, но изключително достойно, Сергей Антонов. За когото никой никога не каза, че е бил български разузнавач. Бил или не, той си знае. На небето. Но добре, че не дочака законите за досиетата. За да не могат днес някои да прикачват към името му категорията "доносник". Господа по върховете на държавата, които имате законодателна инициатива, време е за коренна промяна в Закона за досиетата. Паметта на Сергей Антонов също призовава към това!