Дръзките капитани

01.11.2013 г. Дръзките капитани

 На 2 ноември се навършват 128 години от началото на Сръбско -българската война - 1885 г.

Подполковник от резерва д-р Петър Ненков

Всяка година, когато  завият  бесните  ноемврийски фъртуни и земята се вкорави в дебела броня от лед, мислите ми неусетно  се пренасят  през пространството и времето назад, към онази чутовна Сливнишка епопея от 1885-та, която разтърси  цяла Европа с нечуваното мъжество и героизъм на младата българска армия, спряла с гърдите си нашествието на  вероломните сърби.                Водена от своите дръзки капитани, войската  ни затвърди акта на Съединението на България от 6 септември  1885г. С победата на бойното поле,   България  сякаш изплува от вековете на забрава и унижение и зае своето достойно място сред семейството на европейските държави. В световната военна история  едва ли има толкова кратка и кръвопролитна война. Активните бойни действия траят едва  две седмици, но тяхната  жестокост  и безкомпромисност са толкова големи , че огнената паст на войната поглъща стотици  хора и от двете страни .   От дистанцията на времето, днешният човек  трудно може да си  обясни подбудите, които карат довчерашните съюзници в борбата срещу общия турски поробител, да се хванат за  гуша за гуша с такова  люто настървение  и дива омраза. Някои историци  обясняват това  със специфичния политически климат на Балканите, оприличавани на “барутно буре”, което често е запалвало искрата на  големи военни пожари в Европа.Но истината има и друга  окраска. Тя се корени в стремежът на користолюбивият сръбски крал Милан към териториално разширение за сметка на България, уж за да възстанови статуквото на Балканите, родено  на Берлинския конгрес на Великите сили.Той замисля войната, като една безгрижна  разходка до София, съпроводена с бърза и лесна победа.Ала сметката  му се оказва крива!

И докато в България народът опиянен от акта на Съединението  виеше кръшни  хора по стъгди и мегдани,  от запад, буреносните облаци на войната , неочаквани от никого се трупаха с главоломна бързина. На 2 ноември 1885г  от запад уверени в лесния си успех в България нахлуват полковете на крал Милан.Световните телеграфни агенции съобщават за войната и предричат бърза победа на  сръбското оръжие, величаейки  суетния сръбски монарх като голям пълководец. И наистина  шансовете на сърбите в баталията са по-големи, защото съотношението на силите, мобилизационните ресурси,  оръжието и опитът са на страната на сръбската армия. Тя е командвана от опитни  полковници  и генерали, докато младата българска войска се води от млади поручици и капитани.Но в справочниците никъде не фигурират  патосът и вдъхновението, с което  българите се хвърлят, като  лъвове  да преградят пътя  към своята столица. Пред  този морален потенциал са безсилни хилядите щикове и круповски топове  на сърбите. Сръбската армия се разделя на две оперативни съединения – Нишавска армия,  която настъпва към София и Тимошка армия, която има за цел да окупира  североизточна България и овладее Видин. Българската армия се  разделила организационно на два корпуса. Западният корпус под командването на майор Аврам Гуджев разполагал с  36 дружини , 6 ескадрона и 7 батареи- всичко  28 хиляди души, имал за цел да спре настъплението на сърбите към столицата.  Южният корпус под командването на подполковник Данаил Николаев  имал на щат 52 дружини , 13 ескадрона  и 7 батареи всичко  51 хиляди души  заел стратегически позиции на турската граница,  очаквайки  нападение от страна на Османската империя.

Щабът на българската армия начело с 24 годишният капитан Рачо Петров дал заповед на прикриващите при гранични отряди да водят задържащи действия  като изтощават силите на противника и го задържат до пристигането  на Сливница на главните сили на българската армия от южната граница. Въпреки  категоричното настояване на княза  да се отстъпи София на сърбите и да им се даде генерална баталия на Вакарелските височини, всички  отговорни командири на БА заявили дружно на върховния главнокомандващ : -  Или на Сливница или никъде другаде !

Всичко годно да  носи оръжие в България се нареди под знамената на  застрашеното Отечество, за да я защити от вероломната агресия. На много места  можеха да се видят надписи в училищните стаи. ”Г-н учителю не ни се сърди, че отсъстваме, защото всички заминахме на  фронта!”  С големи усилия  сръбските  дивизии успели да отхвърлят   българските прикриващи  отряди  и да подходят към подстъпите на Сливнишката позиция.  Със своята упорита съпротива  Комшицкия, Трънския  и Смиловския отряди успели да задържат настъплението на сърбите с цели три дена , което се оказало напълно достатъчно  за пристигането на южнобългарските войски на Сливница .            

Те извършили онзи чутовен преход, който бил наречен от народа “похода на бързите нозе”, който спасил  България от поругание.  Така например 8-ми  Приморски полк  изминал  95 км. за 36 часа, а конната батарея на капитан Петър Тантилов за два дни изминала 146 км. Сякаш побелели стражи,  дремят в сумрака конските вагони на барон Хиршовата железница при Саранбей /Септември/. От тях слизат войниците от южнобългарските полкове и бързат към София. Като в просъница  вървят в колоната по трима. Кратка спирка и наново нозете се помъкват  със сетни сили на запад,  където се  решава изхода на войната. След тях като  зловещи ручеи, остават  кървави дири  в снега от изранените им и вкочанени нозе, но никой не изостава от строя, защото на Сливница  ехти страшно  ура, защото на Сливица  кънтят залпове, хрущи стомана в човешки тела  и хъркат тежко ранени бойци. Някой запява “Шуми Марица окървавена “ и безформената и  смъртно уморена войнишка маса потяга колоната. Очите заблестяват с решителност и равнение- то идва от само себе си. За  два дни “бързите крака”  изминават над 160 км. в дъжд, сняг и кал. За този поход германския генералщабен подполковник Брекнер казва: „От времето на Александър Македон- ски и Юлий Цезар не е имало такъв маньовър, какъвто извършиха българските войски през 1885 г.!” 

Сръбското Главно  командване начело с крал Милан решило на 5 ноември да атакува Сливнишката позиция  като обхване северния и фланг със своята Кавалерийска бригада . То насочило две дивизии – Дунавската и Дринската  към центъра на българската позиция . Други две сръбски дивизии настъпили в направление  Врабча - Трън към  левия  фланг на Сливнишката позиция, а  Кавалерийска бригада изпратила  в обход на десния фланг на българите . откъм север. Съотношението на силите е в полза на сърбите. Опасността от разгром да българите е голяма! Нима ще падне последната барикада към София и агресорите ще влезнат в нея? Не – казват войните от младата българска армия.Началникът на десния български фланг, ротмистър Анастас Бендерев предприел удар в предпозиционното  пространство  и завзел със своите бойци връх Мека црев, като отхвърлил батальоните на Дунавската  дивизия  и  Кавалерийската  бригада . По същото време  частите на Дринската дивизия  успели за обхванат левия фланг и наближили  Преславския и Разградския  редути , но били контраатакувани и отблъснати. На 6 ноември  отрядът на поручик Атила Зафиров  в състав от 1000 души разбил един сръбски батальон при с. Ропот и с.Комшица и предизвикал истинска  паника всред сръбското командване , което помислило,  че срещу  него настъпват големи български сили по долината на Калотинска  река,  които можели да  се явят в тила на сръбската армия . Същият ден Дринската  и Шумадийската  дивизия настъпили  но били спрени със залпов  огън от българите . Частите на ротмистър  Бендерев отново си върнали контрола над връх Мека црев , който били оставили предния ден . Моравската дивизия  успяла да разбие по-малобройния  Радомирски отряд, но това забавило настъплението  й  към Сливнишката позиция. На 7 ноември сръбското Главно командване  решило да премине към отбрана по целия франт . По това време на Сливница пристигнали българските дружини  от южната граница. Частите на ротмистър Бендерев под прикритието на българската артилерия, командвана от  майор Олимпий Панов  преминали в настъпление и завзели  връх Три уши. Това принудило Дунавската дивизия да започне отстъпление към Драгоманското дефиле. Командирът на Шумадийската дивизия решил да се вклини  в оголения български център и хвърлил  за тази цел три батальона в атака, но те били отблъснати геройски от полковите резерви и събраните набързо от лазарета и обоза  български воини, които били  въоръжени с оръжието на убитите си другари . При с.Гургулят отрядът на капитан Христо Попов в състав от 4 дружини, 1 ескадрон и 2 батареи  разбил  в жесток срещен бой  цялата  Моравската дивизия, която се била насочила към фланга на Сливнишката позиция. И на левия фланг отрядът на капитан Паница  разбил сърбите и ги отхвърлил назад .Белите чукари на Гургулят , Мека црев и Три уши почервеняват от кръвта на българи и сърби , вкопчили се в жестока бран. Щикът среща шик, сабята-сабя. Първи отстъпва от бойното поле, сръбският крал Милан, който избягва позорно в Ниш.Строшената му каляска, затънала  в граничната река с изцапан  герб,  маркира  края на една безславна  военна авантюра.

По същото време, комендантът на Видинската крепост, капитан Атанас Узунов дръзко отговаря на изпратените от  командващия Тимошката армия, генерал Лешанин, парламентьори : ” Г-н генерал в Русия аз съм се учил да превземам, а не да предавам  крепости!”Яростните атаки на сърбите се разбиват в гранитната отбрана на шепата български воини и опълченци.

За тази война  Фридрих  Енгелс пише: Против всякакво очакване, българите, без руските офицери, поголовно разбиха сърбите и спечелиха уважението и възхищението на изумена Европа!

И макар че от границата до София да имаше само 40 км. сърбите не можаха да победят , защото имаха срещу себе си воини, готови да сложат костите си пред олтара на Майка България   Обучени от  руските офицери  да се сражават по суворовски, те се хвърлиха, като лъвове  в боевете, пометоха сръбската армия и скършиха хатъра на крал Милан да пие бяло кафе в софийските шантани и да организира  парад и бал в София по Архангелов ден.Тези никому неизвестни воини  загинаха в неравния бой като герои, но останаха  живи  във Вазовските стихове, които днес светят със златни букви от Паметника на незнайния воин:

“Българийо , за тебе те умряха.

Една  бе ти достойна зарад тях.

И те за теб достойни Майко бяха.

И твойто име само кат мълвяха

умираха без страх.”

Стихове- клетва да помним  навеки безсмъртния им подвиг пред който паметта ни немее, а  ръцете  свалят  шапки, за да се поклоним  до земята!