Системата за отбрана е болна и се нуждае от лечение

16.04.2013 г. Системата за отбрана е болна и се нуждае от лечение

 Генерал-лейтенант от резерва Кирил Цветков*

Няма как да избегна някои оценки и изводи за досегашната отбранителна политика на България, но вече има развитие в моите разбирания, които се изразяват в следното:

Досега смятах, че причина за всички беди, които ни сполетяха е липсата на консенсус между политическите сили относно това, каква отбранителна политика да водим и каква армия ни е нужна. Но след като се изредиха почти всички политически сили на власт се убедих че съм се лъгал и съм ги подценил. Консенсус има и главната цел на отбранителната политика на България от четвърт век насам е системно и последователно съкращаване и снижаване на оперативните способности на въоръжените сили за изпълнение на национални задачи и снижаване на отбранителния потенциал на страната.

Системата за отбрана на страната е болна и се нуждае от лечение. Въпросът е това лечение дали да бъде хирургическа интервенция или медикаментозно, бавно лечение. Простете че ще използвам медицински термини, но се налага.

Досега се използваше скалпела. Режеха се структури, личен състав въоръжение и техника, без да се прибавя нищо, което да заменя изхвърленото и да поддържа поне необходимите оперативни способности на армията. Стигнахме и прехвърляме критичния минимум в съкращаването на армията, след което на следващото правителство не му остават много варианти за избор на политика освен да реши дали въобще ни трябва армия.

Не се отчита едно важно нещо, което е характерно за повечето системи в страната. Системата за отбрана е тежка, трудно податлива за промени система и изисква много средства и време. Това е така защото на промени трябва да се подложат едновременно и последователно за определен период от време всички елементи на системата: структури на армията; личен състав; въоръжение и техника; военно образование и подготовка на войските; логистика; отбранителна индустрия; управление на отбраната и въоръжените сили; подготовка на страната за отбрана,; подготовка на населението и други. Ако нещо изпреварва или се забавя в развитието оказва влияние на цялата система за отбрана. Затова се правят стратегически прегледи на отбраната, които за съжаление при нас се превръщат в преглед на ВС и съответствието им не e със задачите, а с ресурсите на страната. А това е изкривено разбиране, нямащо нищо общо с принципите на строителството на отбраната, като последният принцип става пръв и доминиращ.

А истината е друга. Върнахме се сто години назад, когато изтощената от двете балкански войни държава влиза в Първата световна война без армията да е успяла да се трансформира, да обнови въоръжението и техниката и усвои новите способи за водене на войната, характерни за модерните армии на Германия, Англия и Франция. Влязохме в новата война с осакатения потенциал от предишните Балкански войни. Докато мачкахме равните на нас армии на Сърбия, Гърция и Румъния всичко бе наред. Победите се множаха, но дойде момента когато срещу нас се изправиха новите армии срещу които само с „Ура” и с „По пет на нож” крайна победа не се достига. И тогава започна трагедията и стигнахме до Добро поле и Ньой.

Сега сме в същото положение. Но прага ни чука война. Може да не е на наша територия, но ще участваме със сигурност. Не в кибервойната, която се води отдавна, а в истинска. Ще участваме с нетрансформирана, а само съкратена армия и нетрансформирана а само осакатена и почти унищожена система за отбрана на страната. Но докога ще се радваме на този относителен мир, през който можем да си позволим всякакви експерименти с отбраната не е ясно. Иска ми се да вярвам, че декларираните способности на армията съответстват на така старателно укриваните от обществото десет сценария за действие и вярвам, че особено военното ръководство правилно е разпределило силите и средствата за действие по даден сценарии. Но основателно възниква въпроса дали разполагаме със способности за действие едновременно по няколко сценария, или при повтаряне във времето на даден сценарии. Все пак войната е явление, където всичко се случва и се налага да се изпълняват едновременно много задачи. Но е факт, че едни и същи сили и средства са планирани за участие в няколко сценария и за няколко задачи.

Да говорим вече по същество. Имаме три мисии на ВС, в две от които МО и ВС имат само участие и силите и средставата се ръководят и управляват контингентите от други. Отговорността ни е само за подготовката и своевременното доставяне да района на използване на формированието.

В мисията за подкрепа на международния мир и сигурност управлението и отговорността за операцията е на съответния командващ силите и на водещата страна, т.е ние предоставяме контингенти, които не управляваме. Дори тази приоритетно развивана мисия за подкрепа на международния мир не осигуряваме с адекватни на другите съюзници способности на силите. И тях ги пращаме с остаряло въоръжение и техника, разчитаме на осигуряване от водещите страни. Предоставяме само човешки потенциал като количество, готов да даде всичко от себе си за да не изложи, но не прибавяме нищо към съюзните способности на силите в мисията като нови идеи, нови технологии, по висока организация и подготовка, нови системи и оръжия за поразяване и защита. И всички го знаят това и си мълчат и се радват на дежурните и задължителни високи оценки за нашето представяне в мисиите.

В третата мисия за подкрепа на населението ръководството, т.е водещата роля е на МВР. В досегашните дейности , където участват сборните мероприятия не се видя водещо ръководство от ЩО или СКС, освен при деактивирането на местността от боеприпаси при взривовете в складовете. Отрядите, т.е групите действаха под общото ръководство на отговорника от ПБЗН-МВР или местните органи. Но и тук са налице много проблеми, които изискват решение. Отрядите не разполагат с достатъчно специализирана техника, не са сертифицирани и подготвени и едни и същи хора и средства участват в няколко отряда. Причина за това е почти пълното ликвидиране на противопожарната служба във въоръжените сили и значителното съкращаване на структурите на инженерните войски и войските за ЯХБЗ, които разполагат със специализирани средства. Крайно недостатъчни са въздушните средства, оборудвани със средства за гасене на пожари. Почти нищо не се прави за създаване на нови възможности, чрез разработване на боеприпаси за артилерията, авиацията и пехотата за гасене на пожари като снаряди, баки, бомби, граната, мини и т.н. Само с тупалки и лопати пожари не се гасят.

Излиза, че от трите определени мисии две не зависят от МО и военното ръководство и за тези две се насочват основните усилия на подготовката и средствата от военния бюджет. Тогава съвсем основателно се задава въпросът за предназначението и смисъла на армията.

Въпрос без отговор, но голяма част от населението си задава този въпрос и не вярва, че армията е в състояние да защити страната при агресия. Общественото проучване, което прави ОСВО потвърждава това. Затова да разгледаме под друг ъгъл изпълнението на основната задача - развитие на способностите за национална отбрана. За нея се говори и малко и много. Например изпълнителната власт преди месеци заяви, че отбраната не е приоритет на правителството. От тук и парламентът и президентът също не заявяват своето отношение към отбраната на страната, за която по закон те отговарят. Ако някой мисли, че началникът на отбраната, без никакви възможности да въздейства и без необходимите ресурси отговаря за отбраната на страната и може да я поддържа в достатъчна готовност, нека да го заяви публично. Но никой няма да се съгласи и да повярва.

В тази връзка да се върнем към нашите документи по отбраната и Въоръжените сили и да разгледаме проблемите при развитието на способностите за отбрана на страната. В тях е записано, че въоръжените ни сили се изграждат за изпълнение на целия спектър задачи и по трите основни мисии в системата на национална отбрана и за изпълнение на ангажиментите ни към Алианса и ЕС. Записано е също в НОС (точка 82), „Изграждането и развитието на Въоръжените сили се основават на принципите на: интеграция; достатъчност; приоритетност; съвместимост; адаптивност; модулност на войсковите единици; единство на силите; отчитане на ресурсите; единоначалие и организационна подчиненост; приемственост и последователност; прозрачност”. Много изисквания, но преди година един изтъкнат стратег от МО ми заяви, че достатъчността на отбраната е вече историческо понятие.

Всичко това, както и даденото в точка 83 на същия документ определение за оперативна способност, сравнено със трактовките на Бялата книга и Плана за развитие будят редица въпроси:

Наистина ли се изграждат подходящите отбранителни способности?

Спазват ли се принципите на достатъчност, модулност, съвместимост, адаптивност на войсковите формирования и отчитане на ресурсите?

Дали утвърдените десет сценария за планиране са най-вероятните и достатъчно ли са силите, ако едновременно трябва да се реагира на два и повече сценарии.

Задавам тези въпроси защото хода на трансформацията според мен показва, че отново целта бе съкращаване на личен състав и формирования без това да води до запазването на способности и придобиването на нови.\\\\r\\\\nЗа изпълнението на мисиите и задачите на ВС и постигане нивото на амбиции се изисква адекватен профил от военни способности, които са дефинирани и групирани в седем области. Какво се прави в тези седем области – на практика нищо. Наистина бюджетът на МО е крайно ограничен. Тромавите процедури между отделните структури вътре в МО по изготвянето на спецификации, задания и т.н. обаче също забавят в голяма степен придобиването на отбранителни продукти, тяхното изучаване от войските, а от там и придобиване на способности.

Желаната крайна цел на процеса на Прегледа е да бъде изграден, в рамките на наличните и прогнозни финансови ресурси, единен комплект (single set) оперативно съвместими въоръжени сили, способни да допринесат за реализирането на националните интереси на България. Ако някой прочете Стратегията за национална сигурност и се опита да свърже националните интереси, записани в нея с планираните способности за тяхната защита ще се хване за главата. Същинската цел, която се преследва, не е просто съкращаване, а постигане на реална трансформация на способностите, която да ги направи максимално използваеми и ефективни.

Това естествено ще се наложи да става за сметка на такива способности, чиято вероятност за активиране е нищожна или приемливо малка, като се постигне баланс между бойни подразделения и подразделения за бойна поддръжка и осигуряване. Никога досега прегледът на силите не се е извършвал на базата на нужните способности на армията, а превесът е бил поставян на съкращенията с фокус върху евентуалните икономии. Сега той се основава на оценка на необходимите минимални военни способности, които трябва да притежава страната, за да гарантира своята сигурност в динамичната и забележете „все по-малко предсказуема стратегическа среда”, което крие редица опасности. Хем средата е трудно предсказуема, хем ние закриваме способности, без доказателства, че риска за страната е изчезнал. Защото никой не може да гарантира, че след намаляването или ликвидирането на някои уж ненужни за определен период от време военни способности няма да се породи нужда от тях в бъдеще. Все пак, вече споменах по горе, в основните документи е записано, че въоръжените сили трябва да са способни да изпълняват целия спектър от задачи по отбрана на страната и в операциите на НАТО.

Да разгледаме по-подробно развитието на оперативните способности за национална отбрана според действащите документи. Ще дам и примери в подкрепа на тези мои разсъждения. Най-добре е да се направи по видове въоръжени сили.

Да започнем със Сухопътните войски, върху които е легнала основната, ако ли не цялата тежест и на трите мисии на въоръжените сили. Съгласно Бялата книга и Плана за развитие в структурата си Сухопътните войски имат две механизирани бригади с по четири механизирани батальона. Като прибавим към тях и отделния механизиран батальон общата бройка става девет. Въпроса е какви точно способности имат четвъртите батальони на бригадите (окомплектовани с по около 300 души) и отделния механизиран батальон (окомплектован с около 250 души)? Защо трябваше да се преминава към четирибатальонна структура, която е отречена вече у нас и да се прибавят към напълно боеспособни бригади батальони с недостатъчна стойност.

Ако към тези два непълни батальона прибавим и другите отделни батальони за бойно и логистично осигуряване се вижда, че една немалка част(около 1500 души) от Сухопътните войски е разпиляна и на практика неизползваема, защото дава наряд и не е в състояние да води активен учебен процес. Именно такъв състав на войските, който бе направен по новата Бяла книга води до деклариране и използване на едни и същи формирования както за НАТО така и за ЕС, както и за национална, така и за колективната отбрана.

След като се увериха че единният пакет сили не може да реши всички проблеми се върнаха към старото, да формират военновременни формирования. Върху пусто място, без кадрови състав с готовност незнам ти колко месеца до година. Ние в Първата световна война ли ще участваме или се готвим за съвременна война, която ще трае няколко седмици по опита от последните войни в залива. Коя страна може да издържи година или две на непрекъсната война. Даже и САЩ няма да издържат. Защо ни са след година такива формирования. Може би защото от мирновременните нищо няма да остане и те ще са в основата на бъдещата армия.

Не беше ли по-добре да се оставят тези пет отделни батальона и да се трансформират в полкови структури, които да развърнат военновременните формирования. Опитът и традициите в България показват, че именно полковите структури са най-удачни за такива цели. Хем поддържат в мирно време боеспособни формирования, хем имат потенциал да обучават запасни и резервисти, хем щабовете се подготвят за управление при кризи и война. И ще се съхрани офицерския състав, който е в основата на армията. И войските ще имат напълно готови сили за изпълнение на задачи със съюзните сили и ще имат такива за национална отбрана. И тогава нямаше да възникне проблема с оголването на цели региони от войсково присъствие.

Да погледнем родовете и специалните войски в Сухопътните войски. Някой задава ли си въпроса, ако поне малко разбира от армия, какви проблеми възникват с тези 80 танка, 96 артилерийски системи и почти такова количество средства на инженерните войски, ЯХБЗ, разузнаването и други, които остават в ограничен състав. Какви мощности за текущ, среден и капитален ремонт трябва да се поддържат за такова ограничено количество въоръжение и техника. Кой производител ще се загроби да поддържа някакъв ремонтен потенциал, след като не се знае дали ще се използва през годината? Как ще се произвеждат и къде резервни части, ЗИП, боеприпаси, консумативи, нуждата от които е минимална за войските през годината. Ще се купува ли, ние ли ще ги произвеждаме в гаражни помещения, ще поддържаме излишни производствени мощности, където не можем да осигурим заплатите на персонала. От всичко това ще последва ново решение да се закрият тези родове и специални войски в следващия план и да подражаваме на Холандия например, която напълно закрива бронетанковите войски. Но Холандия не е на източните граници на Алианса и освен това разполага със силни авиация и флот. Става въпрос и за бъдещето на ТЕРЕМ, основното предназначение на който и поддръжката на въоръжението и техниката на БА и боеприпасите. Но боеприпасите имат и те определен срок на съхранение и трябва да се проверяват ежегодно, сертифицират и опресняват. Последната партида боеприпаси е закупена преди 30 години.... В плачевно състояние са ракетите и боеприпасите за реактивните системи. Като закрием и ТЕРЕМ, както стана с ВМЗ, какво ще правим? Ще закриваме армията ли?

Да погледнем и самия Инвестиционен план, неизпълнението на който е в основата на всички беди на армията от години. Причината е, че решенията не се вземат като се изходи от това кое е най-изгодно за страната, а се вземат под политически натиск отвътре и отвън. Пределно ясно е вече, че пари няма да има за закупуване на ново въоръжение и техника. Остава варианта да модернизираме старото или да купуваме на световния битак втора употреба. Въоръжението и техниката на СВ е на възраст от 30 до 50 години. Тези стотина-двеста транспортни мерцедеса не решават проблема с модернизацията на най-големия вид ВС. Нито непотребните Гардиани, нито дадените ни като помощ Хамъри, които вероятно ще изоставим в Афганистан, защото транспорта им ще струва повече от самите тях. И как ще поддържаме тези 10-20 бройки. Ще сключим нов договор за поддръжка през целия им жалък жизнен цикъл като за вертолетите и ще дадем нови няколко милиона на чужди фирми.

Не искам да се спирам на новия хит- батальонните бойни групи (ББГ). Ние имаме богат опит в използването на усилени батальони, така че не е новост. Само искам да кажа, че ако тези групи продължават да лежат на остарялата материална база от въоръжение и техника, която е на 30-40 години, без резервни части и акумулатори и без необходимия комплект изправни боеприпаси няма да има никакъв ефект. От друга страна във всички инвестиционни планове на СВ се отрежда последното място по ред причини. Последното правителство в края на мандата си провъзгласи за приоритет ББГ, но без ефекта на модернизация и превъоръжаване, което си остава само интелектуално упражнение. Ще подготвим силите за съвместни действия, но въоръжението и техниката няма да притежават необходимите способности или няма да излязат от гаражите. Както и да го погледнеш е лудост.

Да погледнем ВВС, които, ако така продължават нещата ще се трансформират в една ПВО-база, да ме простят приятелите от ВВС за думите и пророчеството. Двадесет години се води дебат само за това, какъв самолет да купим, какви оперативни възможности ще притежават ВВС. Нали въздушния суверенитет на страната е наша грижа, а не на НАТО или на ЕС, или на нашето МВР например. Ако беше на МВР досега да са внесли изтребители или да са ремонтирали нашите, защото МВР знае как да настоява за своите потребности и как да получи парите. Под политически натиск вече 15 и повече години не може да се реши какви самолети, вертолети и ПВО-средства ни трябват, какво да правим с руските на въоръжение.

Под външен политически натиск приказваме врели-некипели приказки, колко са негодни МИГ-29, Су-25 и Су -22. Изхвърлихме един добър самолет МИГ-23, който можеше да изпълнява такива задачи на многоцелеви. И накрая останахме без тактическа авиация и бойни вертолети, набутаха ни Кугарите, които са без никакви бойни качества и превърнахме ВВС в авиотранспортна фирма. Отказахме по тази причина, за да се харесаме на Запада предлаганата цяла ескадрила нови МИГ-29, сега ще хвърлим 700 милиона за Ф-16, които са с по-ниски показатели от МИГ-29. Нали целта бе да се сдобием с многофункционален боен самолет за изпълнение на широкоспектърни бойни задачи, напълно съвместим със съюзните средства за ръководство и управление, притежаващ превъзхождащи летателно-пилотажни характеристики, бойни възможности и надеждност. Изтребител който ще осигури на нашите ВВС качествено ново ниво, както при изпълнение на съюзните ни задължения така и при изпълнение на задачите при участие във въздушни операции. Не е казано никъде в документите каква марка самолет да притежаваме. В документите не, но други казват какъв самолет ни е необходим и всички наши експертизи са зависими от тях. За съжаление липсата на необходимото финансиране не ни дава възможност за закупуване на нова авиационна техника за нуждите на ВВС, което превръща проблема за модернизация на съществуващия боен авиационен парк в една от ключовите необходимости в по-нататъшното развитие на ВВС. Може да не се харесва на братята ни от запада и от Америка, но ние нямаме по-разумно решение. Това е причина модернизация на съществуваща авиационна техника да се прави и от богатите държави. Най-вече поради липса на финансови средства, модернизация на авиационния си парк отдавна извършиха редица държави въоръжени с F-16, с “Грипен”, с F-4 “Фантом” и др. За пример можем да дадем Гърция, която извърши успешна модернизация на своите много по-стари от нашите МИГ-29 Фантоми. И пак за Гърция и другите страни, включително и САЩ – всичките снети от въоръжение самолети не се разкомплектоват, не се слагат като паметници по площади, не се режат, а се консервират и поставят в оперативен резерв.

Ремонтът и възстановяването на летателната годност на нашите МиГ-29 се превърнаха в абсолютна безсмислица като се имат предвид редица обстоятелства, но най-важното от тях са финансовите средства които се влагат без самолета да придобие нови бойни възможности. Най-рационалният вариант (така и така се влагат значителни финансови средства) при съществуващите дадености е да се премине направо към модернизация по стандартите на НАТО с което самолетите придобиват ново качествено ниво поколение “4+”, а при определени условия и “4 ++” способни да водят бойни действия с висока ефективност, както при далечен ракетен въздушен бой, близък маневрен въздушен бой, така и при ефективно атакуване и унищожаване на земни и морски цели в условия на ЕРБ във всякакви МТО условия.

В сегашния си вариант МиГ-29 е способен да работи ефективно по цели в предна полусфера, което го прави изключително опасен за противника след преминаване на една дълбока модернизация. Европейските страни, които притежават самолета вече извършиха модернизация (дори не толкова дълбока и съществена). Има вече решения и за увеличаване на радиуса на действие, и за двойно увеличаване на междуремонтния ресурс и за преминаване към оценка на ресурс по състояние, което е двойно по-висок от този на F-16 например. Последен пример за това е Полша. Само преди около 20 дни излетя първия полски модернизиран МИГ-29, в модернизирането на който участват водещи западни фирми. И модернизацията на изтребителя ще струва 20-30 пъти по-малко от закупуването на нови. С половината от средствата, които се планират да се купуват ковчезите от 70-те години, могат да се модернизират наличните самолети и вертолети на ВВС и то в количество по-стария план. Защото метала старее, както и другите материали. Можеш да му сложиш нова авионика, но това е като на стара чанта да и сложиш нови дръжки, или да направиш пластична операция на стар човек и да му се радваш, че ще умре млад на вид. А нашите МИГ-29, модернизирани до “4+”, ще могат да ни служат още 30-на години, докато се намерят средства за купуване на нови. Но нещата не приключват до тук. Сумата за обучение на обслужващия и летелния състав за усвояване на новия самолет също ще е значителна. Да не говорим за въоръжението, което също трябва да се подмени изцяло. И най-важното – усвояване на ремонта в България и след гаранционното поддържане. За какво ни е самолет на който ремонта не може да се извършва в България? Къде ще бъде извършван? Вероятно в Турция с което се поставя под въпрос националната ни сигурност и нейната зависимост от друга държава.

В условията на силно ограничена ресурсна рамка и съвременната криза във финансово икономическата сфера в световен мащаб, правят една дълбока модернизация на наличната авиационна техника особено актуална. Това е причина модернизация на съществуваща авиационна техника да се прави и от богатите държави. Най-вече поради липса на финансови средства, модернизация на авиационния си парк отдавна извършиха редица държави въоръжени с F-16, с “Грипен”, с F-4 “Фантом” и др. За пример можем да дадем Гърция, която извърши успешна модернизация на своите много по-стари от нашите МИГ-29 Фантоми. И пак за Гърция и другите страни, включително и САЩ – всичките снети от въоръжение самолети не се разкомплектоват, не се слагат като паметници по площади, не се режат, а се консервират и поставят в оперативен резерв.

Нито съм закостенял и побъркан русофил, нито американофоб, а чиста проба българофил, но България няма друго решение сега, освен да модернизира най-успешният изтребител от “4-то” поколение МИГ-29, доказал това в различните международни учения включително и в ученията проведени в България, дори и в нарочни учебни въздушни боеве, в многофункционален изтребител поколение “4+” или “4++”. По същия начин стои и проблема с модернизацията на СУ-25, за който има вече готови и изпитани програми за модернизация.. Изхвърлянето му от въоръжение ще остави армията без единствения самолет за авиационна подръжка на Сухопътните войски, а като добавим и опасността да останем и без боен вертолет е безсмислено да говорим въобще за съвместни операции. И нашето Съвместно командване на силите, ако иска да защитава съществуването си трябва да вземе решение какъв път да избере, защото няма да има какво да управлява.

Проблемът за осигуряване на въздушния ни суверенитет като гранична държава на ЕС и НАТО не бива да се подценява и той е свързан неразривно с поддържането и модернизацията на Зенитно- ракетните войски. Вече говорих за състоянието на комплексите и въоръжението им. Проблем е обаче и отсъствието на надеждна система за управление на ЗРК.

Към момента изпълнението на задачите по охрана и отбрана на нашето въздушно пространство за национални нужди от една страна и от друга, за нуждите на НАТО като част от общото въздушно пространство на Алианса в Европа, се изпълнява в интегрираната система за ПВО на НАТО. Дотук добре..., но дали е достатъчно. Но когато по различни причини не получаваме ОКВО /опозната картина на въздушното пространство/ или няма да получаваме и се наложи да опознаваме въздушната обстановка и изпълняваме задачите за национални нужди ще възникне сериозен проблем от гледна точка на опознаване и съпровождане на целите и невъзможност от личния състав за вземане на решение за въздействие по тях, поради извършените съкращения на състав и технически средства от РТВ и ЗРВ.

За малко да се спрем и на ВМС и осигуряването на морския суверенитет на страната. Ако някой очаква, че ще почна да говоря против закупените фрегати втора употреба много се лъже. Много добре направиха, че ги купиха, защото макар и на преклонна възраст са много по-добри от всичко което имаме. Пределно ясно ми е, че налудничавия проект за построяване на пет нови фрегати, които да гарантират този суверенитет са фантазии, които не са по силите дори на по-богати страни от нас. Ще говоря за ликвидирането ни като страна, разполагаща с подводни сили, за ликвидирането на единственото средство за търсене и спасяване в тежки атмосферни условия, на доказало се средство за борба с незаконния трафик по море-подводниците. В целия свят морските страни купуват подводници, дори и умиращата Гърция, а „стабилната финансово и процъфтяваща България”, нали сме такава през погледа на управляващите досега, си закрива подводния флот. Изпълни се мечтата на Турция, с помощта на САЩ за ликвидирането на подводниците на България. Но сега какво ще правим когато и Русия и Украйна възстановяват черноморските си флотове, а ние ликвидираме средствата за противодействие и защита от тях. Вероятно ще викаме турски сили на помощ.

Ще говоря и за споделената с МВР отговорност за морския ни суверенитет. Един отговаря за границите, друг за крайбрежните и териториалните води. За една малка страна като България е убийствено да поддържа морски сили в две институции за тази задача. Вземете за пример много морски държави, като Австралия, Исландия, Бразилия, Аржентина и други в които охраната и отбраната на морското пространство е в ръцете на военноморските сили. У нас не може, при други може. Как ще гледаш в канчето на всемогъщото МВР, което все не му стига власт и средства. И за МВР се намериха пари за катери, то ще си развръща отделна система и структури за охрана на морските граници, която ще ползва потенциала на ВМС за наблюдение и разузнаване, за ремонт, поддръжка и кадрови състав, ще ползва дори и вертолетите на ВМС, а в същото време ВМС си закриват бази и структури.

И накрая на моя доклад да се върнем отново на съвместните оперативни възможности на нашите въоръжени сили за изпълнение на национални задачи в контекста и на колективната отбрана. Във всички документи е записано, че отбраната на страната се осъществява с национални средства и се опира на колективните сили на Алианса. Друг е проблема, че тези колективни сили може да дойдат по решение на съюзното командване най-вероятно от съседните страни- Турция, Гърция и Румъния. Но това е друг въпрос и не е предмет на този доклад. Въпросът е в това, каква роля се определя на нашите въоръжени сили в евентуален бъдещ военен конфликт насочен срещу България, защото основния принцип на строителството на въоръжените сили е да се изграждат по най-тежкия сценарии, а не по най-изгодния на дадено правителство сценарии, за доказване на абсурдни решения за по-нататъшно снижаване на оперативните им способности. На никой не е ясно колко време ще трябва да издържат нашите въоръжени сили ,докато се задействат механизмите на Алианса и на ЕС за оказване на помощ- един ден, два дни ли, или седмица, или месец, или година. Има ли готови разработени сценарии, гарантирани със сили на НАТО. Нали по това се определят необходимите оперативни способности. Едно време при Варшавския договор беше ясно, че трябва да издържим поне една фронтова операция срещу обединените сили на Турция и Гърция и подвижните сили на Алианса на ТВД, докато пристигнат съюзните сили и така се изграждаха оперативните способности на войските. Сега имаме оперативни възможности да прикрием границата на две само тактически направления за 2-3 дни и после дигаме лапки и търсим бърз мир. Това ли ни е ролята, която ни се отрежда?

Не е ясно сега и при какви случаи ще се намесят съюзните сили. При заплаха и агресия от „братска” страна или само при заплаха от страна, нечленка на Алианса. Ако някой може да гарантира, че съюзните сили ще дойдат след 2-3 дни, тогава ще сме убедени в правотата на решенията на правителството да остави този състав от сили с ограничени оперативни способности. Примери и то негативни от решения има и то наблизо до нас.

Какво може да се направи. Да се седне и без да се привличат експерти от Запада и отвъд океана за бели и червени книги да се реши какво е изгодно да готви България, както за Алианса, така и за национални задачи. Една армия, която е в процес на трансформиране не бива да се приравнява по възможности с една западна армия, която е отдавна трансформирана и си търси задачи, за да докаже съществуването си. Да се прегледат два–три варианта на модернизация и превъоръжаване на армията и се избере оптималния, гарантиращ оперативните способности и способности за един 20-30 годишен период. Но да се направи от експерти, без политически натиск, който не дава възможност на експертите да си кажат мнението. И това трябва да стане до месец, до изборите. Защото и следващото редовно правителство пак ще бъде зависимо в решенията си и ще чака указания отвън.

*Авторът е председател на Обществения съвет по въпросите на отбраната, на Асоциацията на Сухопътните войски и бивш командващ на Сухопътните войски. Изказването е направено на конференцията на тема “Отбранителните способности на НАТО и ЕС. Приносът на Р. България за тяхното изграждане и развитие ”, проведена на 8 и 9 април т.г.