Защо децата искат да стават полицаи, а не войници?

09.03.2013 г. Защо децата искат да стават полицаи, а не войници?

 Генерал-лейтенант от резерва Кирил Цветков*

Телевизиите бълват информация за героичните подвизи на родната полиция в борбата с престъпниците и рушителите на обществения ред. Децата вместо да искат да стават летци, моряци, артилеристи, въобще войници желаят да станат полицаи и не ми се говори за мотивите които изтъкват.

Миналата година през април по време на организираната от Обществения съвет по въпросите на отбраната (ОСВО) и МО кръгла  маса  изнесох доклад „Професионална армия или армия от професионалисти в контекста на националната и колективната отбрана”. В него се опитах да загатна, че създаването на професионална армия и нейното качество минава през обучението на личния състав на армията на едно по-високо професионално ниво, което изисква и съответното отношение на обществото и институциите към професионалния личен състав, характерно за всички държави, в това число и достойно възнаграждение за техния труд, сравнимо с отношението към другите професии. Вместо промяна в мисленето по отношение на военната професия в положителна посока се отиде в другата крайност да се продължи посегателството върху военната професия по един или друг начин, което предизвика нежелани за всички реакции сред определена част от личния състав и обществото в лицето на военно-родолюбивите организации.

Продължава тенденцията за злоупотреба с популизма, който нанася непоправима вреда, формирайки негативно обществено мнение към разходите за отбрана и към военната професия. Продължава да се насажда в обществото от редица организации мнение, че тя е като всички други професии и отношението към нея не трябва да бъде различно. А без подкрепата на общественото мнение, никое правителство не може да прокара необходимото увеличение на военния бюджет. Затова е непростимо, че политиците насадиха тотално сгрешеното мнение: „Нали имаме НАТО, което да ни пази”, вместо да обяснят на хората, че ние сме НАТО и партньорите в него заедно и взаимно гарантират сигурността си. Всеизвестно е, че НАТО и ЕС нямат свои въоръжени сили и силата им е в силата на националните способности. Излиза, че ние като страна-членка работим против НАТО и ЕС да придобият по-високи военни способности. Не говоря за отбранителни способности, защото и това е популизъм.

Военните способности са за целия спектър от задачи, включително и за отбрана, а пришиването на клишето „отбранителни” е чисто популиско. Но ние не само не правим нищо в национален план, но се опитваме да въздействаме и на другите страни членки да продължават с пацифиските си опити за намаляване на способностите на Алианса и ЕС във военната. Спомняте си, как нашият премиер заяви в Брюксел по повод искането за поддържане на адекватни разходи за отбрана е че това се иска заради „военните да си купуват играчки за да се кичат с тях един път в годината на парад?”. Колко струва популизма или невежеството на политиците? Но след като премиер на една страна има такова отношение към армията и заявява, че отбраната не е приоритет на правителството му, че военните са „чантаджии”, какво да е отношението на обществото към нея.

В другите водещи страни от НАТО, като в Германия например, се работи за изграждане на обществени мрежи и центрове, с което се подтикват към обсъждане в по–широк кръг  на тези въпроси между представители на силовите ведомства, икономиката, науката, медиите, гражданските организации с цел интегриране на общественото мнение по проблемите на вътрешната и външната сигурност. В България се избягват подобни действия, участието на отговорни лица в обсъждането на проблемите е епизодично. Президент, парламент, министър-председател и правителство следват събитията и се задействат само когато възникне проблем. Похвална е инициативата на президента да се предизвика дебат по проблемите на обществената подкрепа и доверието в професионалната армия. Но не бива да се забравя, че именно ние подсказахме този проблем и сега съзнателно сме пренебрегвани в организацията на проявите. Задачи се възлагат на ведомствени структури, които ще изложат дирижирани изводи  и ще защитят  ведомствените интереси. Но от това няма полза никой.

Армията се създава от държавата и служи на държавата. Тя е национална институция и държавата отговаря за нея и за нейната издръжка. Но при предишното правителство дори това и право да е национална институция бе отнето

Но силата на армията не са само оръжията и технологиите. Хората са нейното богатство, нейната мощ. Когато не достигат средства за оръжия и технологии трябва да се инвестира в хората. Защото и най-доброто оръжие в ръцете на неподготвен и демотивиран състав е по-лошо от това старото в ръцете на високоподготвен и мотивиран състав. Но ние посегнахме след оръжията и техниката и на хората, където последствията от една неправилна политика са по-устойчиви и с непредвидими последици. Известни са опитите на поредица правителства и премиери да отричат военната наука, правиха се опити за закриване на военните училища и превръщането им в ПУЦ-ове за обучение на желаещи да бъдат офицери. Ускорената професионализация вкара в армията огромно количество войници с недостатъчна подготовка, непреминали целия спектър на обучение от начална и специализирана подготовка. И последствията са очебийни. И едно от тях е, че обществото съди по качествата на тези за военната професия и формира негативното си отношение към нея.

Военната професия се нуждае от обществена подкрепа, а това се постига чрез провеждането на политика за достигане на тази подкрепа. Не е достатъчно да се пусне от време – на време някое клипче, което да накара гражданите да се втурнат в армията. Армията се е капсулирала в казармите и гражданите нямат представа за военната професия и съдят за нея по изявленията на всякакви „специалисти и експерти по отбраната” по сайтовете, вестниците и телевизиите. А те не формират правилно отношение към военните. В САЩ денонощно военният телевизионен канал насажда в гражданите  колко е могъща американската армия и колко е престижно да служиш в нея, изтъкват се десетките права и бонуси, които получава американският военнослужещ.

У нас съзнателно се обезличава ВТК, превърна се в музикален канал, където се излъчват стари филмчета и трилъри. Десетки вестници и списания, ведомствени, частни и какви ли не в САЩ, Канада и на Запад бълват информация за насаждане на позитивно обществено мнение към армията.

У нас е закрит за обществото единственият вестник „Българска армия” и превърнат в частна мрежа за печелене на пари от неколцина души. Без визия, без лице, без глас, неизвестен за никого ведомствен електронен справочник. Военното издателство, вместо да бълва материали в подкрепа на военната професия по план на министерството и щабовете е оставено да се самозакрие поради липса на средства и е на път да бъде продадено. Което пък след това ще принуди министерството и пишещите братя да плащат двойно повече пари за издаване на книги, публикации, учебници и други пособия.

На другия полюс са служителите от МВР, които са впрегнали цялата държавна машина и медиите да работят в тяхна полза, което е похвално и трябва да се използва и от МО. Телевизиите бълват информация за героичните подвизи на родната полиция в борбата с престъпниците и рушителите на обществения ред. Децата вместо да искат да стават летци, моряци, артилеристи, въобще войници желаят да станат полицаи и не ми се говори за мотивите които изтъкват. Всички дирекции в МВР имат свои печатни издания. Никой не пипа институтите им, болницата им, не съкращава академията и не я превръща в общообразователно заведение. МВР има политика за защита на труда на служителите си и обществото откликва и полицейската професия става защитима, сигурна и престижна. Става желана за обществото, за разлика от военната.  Недостигът на средства не е оправдание за всичко и най-вече затова че спада доверието в армията и интереса към нея и тя става незащитима.

Всяка професия трябва да е добре дефинирана пред обществото и защитима от посегателства. За съжаление услугата  „отбрана” не е представена подобаващо и затова e трудно защитима и уязвима на посегателства в гражданското общество, което е по принцип пацифистки настроено. Една професионална армия става все повече неизвестна на обществото и обречена на самоизолация и отсъствие на защита от него.

Военната професия се нуждае от масирана ПР-кампания, за да защити професионалните военни от нарастващите опити за посягане на техни изконни права и компенсации, характерни за всяка армия. В противен случай, в недалечно бъдеще, може да се окаже, че няма да разполагаме с достатъчно качествен състав за попълване на формированията на професионалната ни армия.

*Авторът е председател на Обществения съвет по въпросите на отбраната и на Асоциацията на Сухопътните войски. Публикацията е част от доклада му на кръглата маса за състоянието и бъдещето на военната професия, проведена на 5 март т.г. в ЦВК