О.р. полк. Станчо Джумалиев: За 3,5 мин. можехме да свалим самолет

03.03.2013 г. О.р. полк. Станчо Джумалиев: За 3,5 мин. можехме да свалим самолет

 През 60-те години гръцки и турски изтребители редовно ни провокираха

(Спирдон Спирдонов, в. Преса, печатно издание, брой 412 от 3 март 2013)

От 1964 г. почти 10-12 години нямаше ден гръцки или турски самолет да не тръгне към българската граница и да не лети успоредно на нея. Всички зенитно-ракетни дивизиони ни вдигаха по тревога и със станция за разузнаване и целеуказване следяха целта. Не дай боже, да влезе в територията противниковият самолет, с разрешение от централния команден пункт трябваше да стреляме. Имаше дни, в които по четири-пет пъти ни вдигаха по тревога за летяща, съвсем близо до нашата граница цел. Не само че спяхме облечени, но едното ни ухо винаги слушаше дали няма да засвири сирената. Дежурният дивизион трябваше на третата минута и половина да даде пуск с ракетите си.

Цялата си офицерска служба изкарах за защита на небето на София. Двайсет години в бойно поделение и единайсет в щаба на Военновъздушните сили. Изучих пет зенитно-ракетни комплекса, които бяха на въоръжение в Българската армия. Най-напред беше СА-75М „Двина“, след това С-75М „Волхов“, С-125М1 „Нева“, С-200 и С-300. Като старши инженер трябваше да познавам цялата техника, за да няма проблеми при дежурства и стрелби. Затова имам и майсторски клас и по техниката, и по бойното използване.

От 1964 до 1976 г. половината от зенитно-ракетните дивизиони бяха в дежурство. Това означава, че 50 процента от личния състав на дивизиона седем дни стои в поделението. Даваха ни три дни да не идваме на работа, следващите три идвахме и на седмия отново застъпвахме в дежурство. Тези, които си бяха в къщи, трябваше на 50-ата минута да бъдат в дивизиона. През 1976 г. минахме на по-облекчено дежурство.

Високочестотното облъчване обаче не прощава. Стискахме зъби, трябваше да издържим на това напрежение. Психолози нямаше, но всяка година ни водеха на профилактични прегледи във Военната болница. Оценяваха здравословното ни състояние и задължително препоръчваха да отидем на балнеолечение 20 дни плюс две седмици във военно-почивна станция. Това го пишеше в документите. Задачите обаче бяха толкова много, че командирите не успяваха да изпълнят препоръките на лекарите. Това бе задължително особено за мен и моите колеги, които бяхме подложени на облъчване. Само от нашия випуск почти

половината офицери умряха от рак

Аз съм благодарен, че в момента Министерството на отбраната и неправителствени организации ми помагат да си купувам необходимите лекарства, които са много скъпи. Високата честота прониква през кожата, влиза във вътрешните органи и ги изпича като микровълнова печка. Години след това научаваме, че има дрехи с качулка и очила, които в някаква степен защитават от облъчването. Нито знаехме, че съществуват, нито са ни ги давали. От време на време разпореждаха да ни се доставая по едно бурканче кисело мляко. Не зная доколко помагаше.

Въпреки това имаше голяма конкуренция сред кандидатите за военното училище. За едно място кандидатствахме над осем души. Конкурсът беше по математика и български език. Следваше събеседване с всеки кандидат. С мен например говори повече от час комисия от 15 офицери от командването на училището начело с началника генерал Ангел Ангелов. Бях завършил четири курса - по изобразително изкуство, музикална школа, радиоконструкторство и стрелково дело. Класираха ме сред първите 20, което ми даде право да си избера специалност.

Първоначално в специалност „Радиолокация“ влязохме 86 човека. Бяхме разпределени в четири взвода. Със следващия прием дойде и сегашният военен министър Аню Ангелов. Като завършихме втори курс, започна обучение по специалните дисциплини и подписахме

документите за секретност

с което получихме допуск от най-висока степен на секретност. Така през 1961 г. влязохме в района, където се изучават зенитно-управляеми ракети.

Първият висш випуск на военното училище завърши през 1964 г. На основата на успеха ми удовлетвориха желанието да служа в София. Така моята офицерска служба започна в 4-ти зенитно-ракетен дивизион, който бе близо до с. Вакарел.  Бях назначен за старши техник на радиопредавател на командите към станция за насочване на ракети (СНР). Първото нещо, което ни попита командирът подполковник Добри Рахнев, бе дали сме си получили заплатите. Като разбра, че не сме, веднага се разпореди на финансиста да ни ги изплати авансово. Само след няколко дни получихме квартири в Елин Пелин.

На полигона в Русия учудихме Варшавския договор. На втората година получихме отличен на допуска за бойни стрелби и тръгнахме за руския военен полигон „Ашулук“ в Астраханска област. За голямо учудване на командването стрелбите бяха отлични. Казвам така, защото старите офицери си бяха заминали. Ние бяхме четирима млади и всички си мислеха, че може да се получи нещо неприятно. Важно е да се отбележи, че стрелбата беше на „промах“, т.е. ракетата не трябваше да улучи директно самолета мишена, а по него да води огън дивизион, който реално да го свали. Нашата ракета обаче прониза пряко самолета и той беше поразен. Това се случваше за втори път в историята на този полигон, на който стреляха всички армии от Варшавския договор. Така 4-ти зенитно-ракетен дивизион влезе в докладите на Варшавския договор.

Преди нас само германците

бяха успели веднъж да направят това, както се изразяваха специалистите, чудо в зенитно-ракетните стрелби.

След като се пенсионирах, участвах в колектив на главния инженер на ВВС по изработването на скоростна въздушноуправляема мишена за стрелба по нея на всички типове зенитно-ракетни комплекси. През 2002 г. я експериментирахме на полигона „Шабла“, а на следващата година - запуснахме. По нея стреляха комплексите „Двина“, „Волхов“ и „Нева“. През 2004 г. бях инициатор за използването на радиоупрявляема мишена „Ястреб 2М“. Преди две години и сърбите стреляха по нея на нашия полигон. За да издържа на цялото това напрежение много ми помагаше спортът. Дълги години тренирах фехтовка. Два пъти бях републикански шампион. Едновременно с това тренирах ски алпийски дисциплини. Много ми допадаше и стрелбата. Може би това е и една от причините да стана колекционер на огнестрелно хладно оръжие.

***

О.р. полковник Станчо Джумалиев е роден на 4 септември 1941 г. в София. Завършил е ВНВАУ „Георги Димитров“ в Шумен. Служил е в поделения на зенитно-ракетните войски във Вакарел, Горна баня и София. Учредител и най-дългогодишен председател на Националното дружество „Традиция“, което е известно с военно-историческите си възстановки. Джумалиев е играл ролите на руските генерали освободители Столетов, Гурко, Тотлебен, Иваневски, Дандевил. Заместник-председател на Съюза на колекционерите в България. Член е на Централния съвет на СОСЗР. От 2011 г. е вицепрезидент на Съюза на европейските военноисторически групи.

На снимката: Полковник от резерва Станчо Джумалиев в ролята на генерал Гурко

Снимка Димитър Бебенов