Писателят майор от резерва Андрея Илиев за Никола Гешев

11.02.2013 г. Писателят майор от резерва Андрея Илиев за Никола Гешев

 Полковник от резерва Киро Киров

Последната книга на майор от резерва Андрея Илиев излиза от печат в края на 2012 г., озаглавена е „Непознатият Никола Гешев” и представлява един задълбочен и откровен разказ за службата на обгърнатия в тайнственост български полицай от първата половина на миналия век.

Книгата е обемиста (над 400 страници), написана е с вещина. Тя е стойностно четиво, подкрепено с множество факти и документални свидетелства от първо лице.

В анотацията на тази книга екипът на издателство „Сиела” подчертава, че „Непознатият Никола Гешев” е обстойно и сериозно проучване на живота и делото на известния полицай. За разлика от други автори, Андрея Илиев бяга от митовете и градските легенди – всяка теза, всяко негово твърдение е подкрепено с документ от архивите или свидетелство на съвременник. Версиите и хипотезите (там, където авторът си е позволил да изгражда такива) относно събития или действия на Гешев са психологически мотивирани и съобразени с особеностите на онзи исторически период.”

„Неизвестният Никола Гешев” е конкретен повод за настоящото интервю.

- Господин Илиев, преди повече от 2300 години древногръцкият философ и учен-енциклопедист Аристотел мъдро е поучавал своите съвременници – писатели, че книгата е хубава, ако авторът казва в нея само това, което трябва, и така, както трябва. Изпълнявайки отколешната аристотелова заръка в днешния забързан и динамичен делник, кои са Вашите послания към читателската аудитория, какво се стремите да внушите чрез книгите си на така наречения модерен човек от началото на XXI век?

- В най-общ план казаното от Аристотел продължава да е актуално. Но разликата във времето налага някои уточнения. Първо, това, което трябва има вече твърде много значения, предвид разнородността на обществото, в което живеем, и плурализма в него. Не е еднозначно и така, както трябва – ще се съгласите, че читателите на Марсел Пруст няма да определят една книга за хубава, ако тя е написана в стила на Реймънд Чандлър, да речем.

Колкото до внушенията, аз се стремя преди всичко да разкажа една интересна история, населена с колоритни и живи герои. Да не забравяме, че литературата е възникнала преди стотици години именно да развлича, а не да поучава и назидава.

- За да достигнете до тези прозрения, навярно е спомогнала и 28-годишната Ви служба в армията. Какво Ви дадоха тези години под пагон (4 курсантски и 24 офицерски), с какво допринесоха те за сегашната Ви реализация като писател и в живота изобщо?

- Сигурно ще се изразя банално, като кажа, че армията за мен бе една сурова житейска школа. Определено мога да твърдя, че именно там аз се научих на ред, дисциплина, самодисциплина, точност и отговорност. Да не говорим за физическата и психическата закалка. Аз съм такъв, какъвто ме виждате, именно защото минах през армията. Сигурно щях да бъда съвсем различен, ако животът ми бе протекъл извън казармата.

Що се отнася до реализацията ми на попрището на книгата, донякъде ми помогна отново армията. Едно време в ДНА – Велико Търново, съществуваше литературен клуб, където курсантите от военното училище имаха възможност да ошлайфат литературните си умения под ръководството на един изключителен педагог като Слава Митова. По-сетне, когато трябваше да издам първата си книга, направих това чрез Военно издателство.

- Седемнадесет издадени книги за човек на средна възраст са безспорно едно завидно постижение и значимо духовно богатство. Кои от тях считате за свои творчески върхове? Защо? Какво читателят може да открие в тях?

- Всяка една от тези книги е минала през ума и сърцето ми и не бих могъл точно аз да ги вкарам в някаква класация. Все пак ще се опитам да кажа няколко думи за някои от тях. Може би най-скъпа ми е “Когато един мъж е на колене”, защото я писах в един труден за всеки баща момент от живота си. А и по мнения на специалисти това е изключително силна като сюжет и внушение повест. Но пък как да пренебрегна “Истории от “4Х100 без шопска салата” – едни весели историйки, които съм събирал в течение на поне двайсет години? Или “Реваншът на Тангра” – фентъзи роман, базиран на прабългарската митология, който ми отне поне две години проучвания?... Мога да се похваля и с поредицата си от четири криминални книги – мисля, че те надхвърлят средното ниво за този род четиво. Като че ли обаче везните биха наклонили към романа “Сбогом, Агата Кристи”, посветен най-общо казано на ония 11 дни от живота на бележитата писателка, през които тя напуска дома си и до края на живота си отказва да даде обяснение за тях. Историята е стара моя любов и от връзката ми с нея пък се родиха “Атентатът в “Света Неделя” и терористите” и “Непознатият Никола Гешев”.

Що се касае до подвъпроса Ви какво би открил читателят в тях, мога да кажа, че аз не пиша самоцелно, в името на страниците и поредната издадена книга. Както вече споменах, държа изключително на интересната история в книгата. В този смисъл се надявам, че всеки от читателите намира по нещо за себе си.

- Последната Ви книга може да се определи като едно стойностно и безпристрастно проучване на жизнения път на Никола Гешев. Кои са мотивите, които Ви насочиха към разкриване на истинския образ на обгърнатия в тайнственост полицай?

- Защо се заех с тази тема? В никакъв случай не съм мислел, че ще ми е лесно, но действителността надмина всичките ми очаквания. То че всичко в милата ни родина е направено да пречи, така си е; но тук като че ли препятствията бяха така разположени, че дрънкаше на пластмаса отвсякъде. И непрестанно си задавах въпроса: защо всичко за този човек е така скрито? Та нали той е част от нашата история; нещо повече – неговият живот е част от живота на много други хора.

Защо беше този шум около него в началото на 90-те години? И си отговарям: някой искаше да създаде нов мит, да даде на масите нов герой. Удобен герой, защото Никола Гешев е мъртъв, мъртви са и тези, които са го познавали. Защо да не го направим суперполицай? Защо да не е най-големият любовник на времето си? Как няма да е агент на поне четири разузнавания? И как ще загине – още четири десетилетия ще обикаля като Левски по света и ще се бори за свободата на другите народи... Да се чудиш как са му “дали” да живее само осемдесет и няколко години! Ами че такъв железен мъж като нищо може да удари Гинес! Или поне да мине стотака! Обаче има една пречка – щеше да е жив, когато излизаха първите легенди, и току-виж се обадил и ги опровергал...

Някой искаше да го ползва за оправдание. Тоест за собствените си дребни цели. Щом суперполицаят Гешев е биел, защо поставяте въпроса, че са ви зашили два шамара в районното?... Да, ние от милицията събирахме доноси в папки, ама ето, вижте, с помощта на досиетата Гешев е пазил държавата... Кършехме човешки съдби, но и Гешев не е галил по косата... Да, предаваме България относно новата АЕЦ (примерно), но пък Гешев е бил четворен агент! Това е то спецификата на полицейската работа, без него не може. Просто така е при нас – от векове за векове...

А той, Никола Гешев, е бил човек като всички нас – със своите слабости, увлечения, заблуди. Той е падал, ставал е... Опитах се, базирайки се и тълкувайки фактите и само фактите, да стигна до истината за него. Резултатите бяха дори за мен шокиращи – оказа се, че истинският, живелият на грешната земя от 1896 до 1944 г. човек Никола Христов Гешев няма нищо общо със създадения от градските легенди образ. Затова и озаглавих книгата НЕПОЗНАТИЯТ НИКОЛА ГЕШЕВ.

- Защо „непознатият”? Кои са легендите и митовете за него и каква е, според Вас, истината? Бихте ли обрисували накратко полицая Гешев? Предвид фактите, които сте открили и изследвали, той в края на краищата какъв е – суперполицай, злодей или…?

- Куриозът е, че за Гешев всъщност е писано малко предвид ролята му в историята. Част от писаното пък не се базира на факти и документи, а просто раздухва или обогатява градските легенди за него. Аз изчетох почти всичко, свързано с името му и се постарах да го изложа в тази книга. В същото време нямам претенции за последна инстанция относно неговия живот и дейност. Ще поздравя всеки, който извади нови факти и документи или изтълкува по друг начин вече известните. Гешев всъщност наистина е непознат за нас. Къде умишлено, къде като акт на съпротива срещу писанията след 9 септември 1944 г. относно партизанското движение, в страната започва да броди призракът на Гешев. Най-интересното е, че митът се ражда в лабораториите на КГБ. През 1949 г. започва етап, който бележи началото на преразпределението на властта в БКП след смъртта на безспорния й лидер Георги Димитров. Процесът срещу Трайчо Костов е излят абсолютно по калъпа на сталинските репресии от 1937-1938 г. Тогава срещу старите болшевики са използвали хватката “шпионин на царската полиция”. Имало е няколко “суперполицаи”, на които имената, само споменати в обвинителния акт срещу някого, са му осигурявали смъртна присъда. През 1949 г. в България съветниците във вътрешното министерство, дошли от Москва, използват същия похват. За целта им трябва едно име и те се спират на Гешев по простата причина, че той отговаря за гоненията срещу БКП през последните 4 години преди победата на т. нар. социалистическа революция. Най-интересното е, че през 60-те и 70-те години отново се появява нуждата от Гешев. Според едно решение на ЦК на БКП трябва да се стимулира писането на мемоари от времето преди 9 септември 1944 г. И започват да пишат и издават... Образно казано, пишат нашите хора, че са гладували, обаче съвременниците им не се впечатляват – това е било обща участ... Отгоре на всичко се оказва, че миналите през арестите са издавали кой по-малко, кой повече. Комунистът-желязо от стихотворението на Веселин Андреев наистина е само литературен образ. Появява се нуждата от един жесток и страшно лукав враг за оправдание. Пак по това време започват да се пишат и разни варианти на историята на самата БКП – оказва се, че и на това ниво е нужен Гешев. Хората питат: е, добре, уж народът е бил с партията, а непрекъснато има провали, стотици жертви... Защо? Спасението пак се заформя в наличието на един всесилен като Марко Кралевити враг.

От митовете за Гешев най-несъстоятелни се оказаха тези, че е имал агентура във всички нива на БКП, че е бил шпионин на няколко чужди разузнавания, че на младини е бил социалист, че е преминал границата и след 9 септември се е подвизавал къде ли не по света.

Гешев е имал феноменална памет за физиономии. Веднъж минал някой през кабинета му, нямало изтриване. След години той можел да си спомни подробности от разпита или ако стане въпрос за този човек, да го опише как изглежда. Изключителен работохолик – той със седмици не напускал кабинета си в Дирекцията на полицията. Там спял, хранел се... За 19 години полицейска служба усвоил способите и методите на своята професия до съвършенство, което, съчетано със загърбването на всякакъв личен живот, го правело особено труден противник. Плюс това на Гешев му провървяло откъм учители – събирал знания и умения при едни наистина талантливи полицаи като Стоил Драганов, Христо Драголов, Петър Амзел. Голяма част от техните операции и успехи митът приписва на Гешев.

Гешев в никакъв случай не е суперполицай, но не трябва да изпадаме и в другата крайност и да го обявяваме за злодей, отрицателен герой и прочие. За съжаление нашата история все още се мята между ляво и дясно и упорито не иска да погледне на този период от нашето минало безпристрастно. Трябва да разберем, че няма добра или лоша полицейска служба – има полиция с контрол и полиция без контрол. И когато юздите бъдат изпуснати, вината не е у конкретните полицейски служители, а у тези, които са били длъжни да ги контролират. И още: историята не може и не трябва да се пише от победителите – тогава тя става ненужна и не възпитава. В Испания през Гражданската война от 1934-1937 г. се дадоха хиляди жертви и от двете страни на барикадата, но постъпиха мъдро – издигнаха общи паметници на жертвите си с надпис “На всички паднали за доброто на Испания”. И затова ние днес ходим да работим там, а не те у нас... Гешев не е злодей, той е вършил нещо, с което е вярвал наистина, че допринася за доброто на родината си. Хиляди са като него. От двете страни – и от БКП, и от армията и полицията тогава. Ненапразно се смята от специалистите, че гражданската война е най-жестоката война и в нея няма и не може да се спазват никакви правила. Гешев е продукт на своето време и в него не може и не трябва да се търсят невъзможни черти на характера.

- Кои конкретни факти, свързани с Гешев, Ви впечатлиха най-силно?

- Много са. Безсъмнено ме впечатли най-вече фактът, че колкото пъти той се сблъсква директно със съветските тайни служби, винаги губи. Сигурно не е патриотично това, което казвам, но за съжаление е така. Няколко пъти се опитва да играе “черешката на тортата” в разузнаването – с радиоигра да заблуди Центъра в Москва, предавайки фалшиви сведения и целейки да получи информация. Наглед има всичко – готов на сътрудничество радист, оригинална съветска радиостанция... И все не му се получава. Да не говорим, че знае всеки служител в съветското посолство с коя кабаретна артистка спи, но не “вижда”, че през това време същите тези служители ръководят под носа му шпионска мрежа от по 50-60 души... Особено ме впечатли фактът, че той зарязва бременната си съпруга, без дори да й каже да вземе мерки за своята безопасност, при положение, че знае кой идва до часове на власт... Той самият бяга, а я оставя на милостта на победителите.

- Ще бъде интересно да научим за бъдещите Ви творчески планове. Какво да очакваме след Гешев?

- Продължавам темата за Гешев – този път се задълбочавам в борбата му срещу така наречените Черни ангели. Малко е известно например, че той така се е уплашил от изпълняваните от тях покушения, че планирал да избяга още през февруари 1943 г. в Турция. След документалната книга ми се иска да напиша един роман с герой Никола Гешев. Така направих след като издадох документалната книга “Атентатът в “Света Неделя” и терористите”. На базата на фактите направих романа “Сбогом, Агата Кристи”, в който свързвам изчезването на Агата Кристи с това събитие от нашата история. Надявам се да имам сили и време да облека в хартия тези си планове.

***

Андрея Илиев е роден на 27 януари 1957 г. в град Елхово. През 1979 г. завършва Висшето народно военно училище „Васил Левски” в град Велико Търново.

От 1979 г. до 2003 г. служи като офицер последователно в 12-и мотострелкови полк в Елхово, 53-ти мотострелкови полк в Грудово (Средец), първи батальон на 53-ти мотострелкови полк в Болярово и 3-ти разузнавателен артилерийски дивизион в Сливен.

В служебната си офицерска кариера достига до звание майор и длъжност заместник-командир на дивизион.

От 2003 г. е пенсионер.

Живее в град София.

Член е на Съюза на българските писатели и на Българската секция на Международната асоциация на писателите криминалисти.

Има публикувани над 100 разкази и фейлетони в периодичния печат.

Автор е на 17 книги. Първата от тях е на армейска тематика – „Лейтенантите от далечните гарнизони”, издадена през 1987 г.