ВМЗ- приватизация с предизвестен край

16.01.2013 г. ВМЗ- приватизация с предизвестен край

 Генерал-лейтенант от резерва Кирил Цветков*

Сагата с приватизацията на ВМЗ навлезе в известния отдавна на всички край. Единственият кандидат-купувач ЕМКО ЕООД отказа да представи оферта и това не изненада никого. Трябва да си луд или да не си знаеш парите, за да приемеш условията на приватизацията и да плащаш три години заплати на 3100 души работници. А ЕМКО не са нито едното, нито другото.

Повече от двадесет години продължава експериментът с родната отбранителна индустрия, която в близкото минало при „проклетия” тоталитаризъм осигуряваше работа на близо 160 хиляди работници и донасяше милиарди на страната. ВМЗ беше гордостта на тази промишленост, най-модерния и най-големия на Балканите със своите завършени цикли на производство, поточни линии и обем на продукция. В заводите се трудеха денонощно около 26 хиляди работници и получаваха повече от прилични заплати.

Дойде демокрацията с нейните жестоки правила на пазарна икономика и започна агонията на отбранителната ни индустрия. Един след друг бяха разпарчетосвани заводи и обединения и купувани за жълти стотинки. Десетки хиляди работници отидоха на улицата. Известни конструктори и цели екипи избягаха навън и в частния бизнес. Без държавна помощ и държавни поръчки отбранителната ни индустрия бързо започна да загива. За да се спаси частният бизнес заработи 90% на износ. Останаха ВМЗ и ТЕРЕМ като държавни предприятия да кретат на своите глинени крака. Всички правителства през годините на прехода не направиха почти нищо да осигурят пазари за нашите държавни предприятия, което е практика в другите страни. Не намериха сили да коригират един убийствен Закон за обществените поръчки (ЗОП), който връзва ръцете на държавата и не разрешава преки държавни поръчки в държавни предприятия. Някои набедени експерти, не знам чии интереси изпълняваха, непрестанно набиваха в ушите ни, че това е пазарна икономика, че нейните правила са такива и ще бъдем санкционирани, ако ги нарушим и какви ле не приказки от този род. В същото време на Запад, в САЩ и Канада държавните поръчки съставляват до 40% от общия обем, а в някои страни като Франция например, делът на държавните поръчки е достигал и до 60 %. Но в България не може. И затова сме на това дередже.

Получава се един парадокс у нас. Приема се на въоръжение дадено изделие, система или технология, които са българско производство и патент на дадена българска фирма. Но държавата България, в лицето на Министерството на отбраната, не може да поръча на фирмата пряко да закупи изделието и трябва да обяви обществена поръчка. Държавата не може да планира и да се обвърже в дългосрочен план с една фирма и пряко да договаря следващите количества, необходими на армията. И затова армията заприлича на битак или на вехтошарски магазин. Затова една партида обувки или облекла няма нищо общо с друга партида. Затова ще имаме на въоръжение десетки типове изделия от един вид и никога няма да постигнем необходимата унификация на въоръженията, техниката и обмундированието. А унификацията е задължителна в армията и гарантира развитието на родната промишленост. Ако се поръчва и купува от нея.

Условията на обществените поръчки са убийствени вече за обеднелите български фирми. Тях сякаш ги пишат по калъп, без да си дават сметка до какво ще доведе това. Има ли българска фирма, която например да има постоянен оборот от 10 млн. евро през последните три или пет години и да има изпълнени не знам ти колко проекта от този вид. Вярно, че това гарантира проверен и сигурен изпълнител. Но дали българската държава е създала условия да превърне нашите фирми в такива изпълнители, след като двадесет години не поръчва и не купува нищо от тях.

Мощната ни някога отбранителна индустрия се поддържаше от мощна армия, която дори и тогава бе недостатъчна за да поеме огромното производство. Държавата осигуряваше обаче и външни пазари за това производство. Днес имаме армия, за която според западните експерти, които ни диктуват условията на реформите, не е необходима национална отбранителна индустрия. Днес нямаме държава, която да осигурява външни пазари за своите държавни и частни предприятия и те са оставени да се борят с многократно превишаващите ги по възможности конкуренти сами. И обикновено докопват някой залък, подхвърлен за залъгване, или от съжаление, или на базата на останали връзки от миналото, предимно в африкански, азиатски или латиноамерикански страни.

Двадесет години се предлагат изходи за излизане на отбранителната индустрия от кризата и да се приеме концепция за развитието и, зад която да застане държавата. Нито еднопартийни, нито дву- и три- партийни коалиции дошли на власт не пожелаха да приемат такава стратегия. Многократно и Сдружението на българската отбранителна индустрия и нашата Асоциация на Сухопътните войски предлагаше варианти за излизане от кризата. Глас в пустиня. Сега имаме стратегия, но резултата се вижда при ВМЗ. Късно е вече да се спасява неспасяемото.

И ВМЗ още в края на тоталитаризма се задъхваше и се нуждаеше от преструктуриране. Имаше поне седем или осем проекта и предложения, но не се изпълниха. Проблемът бе, че нямаше как да съкратят работници и да въведат нови технологии и производства. Защото при социализма грижата за човека бе на първо място. В условията на пазарната икономика и демокрацията парите са на първо място, а грижата за човека е на заден план. И дори след прехода доста средства се отпуснаха на ВМЗ за преструктуриране и преминаване към гражданско-военно производство. Но това беше принудителна и временна мярка, която не даде резултат. Защото я нямаше държавата да си поеме отговорностите и задълженията като собственик. Заводите се лишиха от най-прогресиращите производства и бавно потънаха до дъното.

И затова никой не се изненада от финалния акорд на приватизацията на ВМЗ. Сега ще се напише оздравителна програма, която ще се изпълни само в етапа съкращение на работници, но не и в етапа преструктуриране и модернизация. Ще се извади от списъка на забранените за приватизация. Ще се доведат заводите до състояние на фалит и ще се предложат за купуване срещу 1 (едно) евро. Като Балкан, Кремиковци и .... списъка е дълъг. След ВМЗ следва ТЕРЕМ.

Останаха работниците, за които заводите бяха всичко. Преди няколко години бяха около 6-7 хиляди, сега са 3100 души, утре ще останат няколко стотин които ще отидат на улицата. Ще го почувстват общините и населените места, които ще се лишат от приходи и числото на безработните ще се увеличи значително. Ще се достигне до социални катаклизми и човешки трагедии.

Двадесет години звездата на родната ни отбранителна индустрия бавно гаснеше под погледите на безразлично гледащите правителства и държавни мъже и жени. Сега последното правителство ще отнесе негативите на предишните. Но проблема си остава. Има какво да се спасява още в отбранителната ни индустрия и трябва да се започне с промяната на Закона за обществените поръчки. Държавата трябва да си влезе в ролята на собственик и стопанин, независимо от заплахите за санкции отвън и отвътре.

* Авторът е председател на Обществения съвет по въпросите на отбраната