Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!

06.01.2013 г. Тоз, който падне в бой за свобода, той не  умира!

 165г. от рождението на пламенния бард на българската национално-освободителна революция  Христо Ботев

Подполковник от резерва Петър Ненков, военен историк

Пак е 6 януари. В тази тиха и  свята  нощ,   под ярката Коледна звезда,  преди 165 години,  в дома на една прекрасна българка Иванка  Дрянкова  и  даскал Ботьо Петков  се ражда онзи, когото народът нарече ”началото на всички български начала”.                       

Ботев се ражда в подножието на хайдушкия Балкан, в едно от най-будните  българските  градчета през епохата на Възраждането - Калофер – наречен от австро-унгарския пътешественик Феликс Каниц – „гайтанената столица на  Османската империя”, заради многобройните си занаятчийски работилници. Калоферската колония от търговци в Цариград и Одеса, всред която блестят имената на братята Тъпчилещови, Николай и Стефан Тошкович,  е известна със своето дарителство. Тя отпуска щедро стипендии за обучението в реномирани училища на талантливите калоферски младежи. 

Калофер даде на България цяла плеяда изтъкнати народни будители, учени,  творци и  революционери, като Екзарх Йосиф, първата българска лекарка Анастасия Головина, първата българска поетеса Елена Мутева, професорът в Санкт Петербургския университет Димитър Мутев, краеведът, академик Никола Начов, д-р Г. Странски – председател на Временното правителство на Южна България след Съединението на 6 септември 1885г., генералите Никола Иванов, Кирил Ботев, Атила Зафиров и Генко Мархолев  и много други, без които българската история би била  скучна и равна  като пясъчна  пустиня.                                                      

В годината, в която се ражда Ботев, Европа е разтърсена от тътена от избухналите буржоазно-демократични революции, прокламирали правата на човека и свободното съществуване на всеки народ. През същата година Карл Маркс и Фридрих Енгелс публикуват своя „Манифест  на комунистическата партия”, в който начертават  нови пътища  за постигането на  вековечната мечта на човечеството за социалната справедливост и международното  братство .                                 

Христо Ботев се ражда в угнетяващи обществено – политически условия. Няма в тогавашна Европа,  земя с по-нещастна съдба от България. Близо 500 години в нея  свирепства  феодално- деспотичен режим, който по своята  назадничавост  и античовешка същност  няма подобен  в историята  на Стария континент. Всяка глава, дръзнала да се вдигне срещу тиранина, бива безмилостно посичана от кървавия ятаган. С нечувана жестокост поробителите подлагаха на физическо унищожение българския народ и задушаваха светлия му порив за свобода.                 

Под призива да се унищожи кървавото царство на падишаха, през 60-те години на 19 век, в България назрява национално-освободителната революция, чиято идеология и тактика  разработиха  Георги Раковски , Любен Каравелов и Васил Левски.  Като рожба на своята драматична епоха, Ботев усвои и приложи всички най-напредничави идеи,  като съчета  по един оригинален начин борбата за национална свобода, стремежа за политическа демокрация и идеала за социална справедливост. Той ратуваше страстно за скъсване с османската назадничавост и  приобщаване на българския народ към общоевропейските ценности и достижения, без сляпо да им подражава. В това отношение той се явява  най-близък съратник на Апостола на българската свобода - Васил Левски.                                                                                                                    

През територията на мъртвите поети се минава тихо, шапките се свалят. Ослушайте се, може би ще чуете техните предсмъртни  завещания, нажежената до бяло съвест, дръзките закани срещу  тирани и насилници. Поспрете се за малко,  поклонете се  пред паметта им и после пак тръгнете по своя земен път.

Сред тях с особена яркост блести името на  Христо Ботев. Неговите двадесет стихотворения, преминали през пространството и времето и до днес светят с непомръкващо сияние като двадесет жълтици  в скъпоценната огърлица  на Майка България. Огърлица, събрала  в себе си като цветовете на дъгата  болката и радостта, гнева на роба и великата му саможертва  пред олтара на Отечеството. От нежните лирични послания  до любимата и майката, до гърмящите водопади, изпълнени с титанична ярост на  духа, тези стихове са съвършен нравствен пътеводител за всеки българин, който милее за своя  род и родина.

И все пак плющящото като плесница  презрение  към “мъртвите души” и лъжепатриотите  преобладават  в Ботевото творчество и това е напълно разбираемо! Как да бъде лиричен, когато народът пъшка  под тежко иго и кърсердари  вилнеят по земите бащини?  Този,  който написа: „Подкрепи и мен ръката, /та кога въстане робът/  в редовете на борбата/да си найда и аз гробът!”, не можеше да пише сълзливи и сантиментални стихчета  като Кръстю Пишурката, но дори и когато критикуваше робската примиреност на своя народ, той още  повече  го обичаше и го болееше за неговата тежка орис.

Изпълнените с мощен електрически заряд, стихове на Ботев трещяха  като  гръмотевици  върху  задрямалата съвест на робите, превръщаха се в парола за борба и ги  зовяха на оръжие. Не случайно с песните на Ботев и Стамболов  се сражаваха и умираха  въстаниците  през бунтовния Април на 1876-та и опълченците  при Стара Загора, Шипка и Шейново през Освободителната война.

Поезията на Ботев със своята патриотична извисеност, с ярко изразения  динамизъм на чувствата и завладяваща емоционалност, със своя оптимизъм  и великолепните образи  -  е едно  от най-сериозните основания за нашата българска гордост.

За него любовта към Отечеството стоеше над всичко лично и тя беше най-висшата добродетел. Това  свято чувство  го накара  да напише от борда  на  парахода “Радецки” две писма. В първото той пише до своите  приятели , че е весел, защото след няколко часа ще целуне свещената земя на България  и че радостта му няма граници, като си науми, че неговата „Молитва” се сбъдва вече. Другото,  прощално писмо до жена му Венета и двете му деца се превърна в лебедова песен на българската националноосвободителна  революция. В него с прозрението на  обреченият,  който  отива да стори курбан за Свободата и с ясното съзнание, че саможертвата му е нужна за нравственото израстване и политическо съзряване на народа, Ботев  написа думи които  ще се помнят навеки от всеки български родолюбец: “Мила ми Венето. Ако умра, то знай, че после  Отечеството съм обичал най - много тебе!”                    

Тези думи разтърсват  човек до  дъното на душата му. Тези думи  светят като нажежено желязо, тези думи  се превърнаха  в пътеводна звезда за поколения  борци за  човешки правдини и народна свобода.                                                                                                              

Сбъдна се страстната молитва на Ботев да загине в бой с поробителите в дебрите на хайдушкия Балкан. По този начин  той за сетен път доказа, че няма сила на света, способна  да забрани на една глава да се отдели от раменете си  в името на свободата. За тази цел Ботев се зарече да превърне  ръцете си в чукове, кожата си на тъпан, а главата си на бомба, за да излезе срещу стихиите, които  върлуваха  по многострадалната българска земя.                                                

Повече от всичко той се страхуваше да не умре като охтичав старец в своето легло. Героична смърт в името на свободата е присъща само на изключителни  личности, които подчиняват мисъл и емоции,  любов и воля  на най-великото  дело – вярната служба на своя народ и родина. Подобни чувства терзаят и душата на идейния събрат  на Ботев, великият  бард на унгарската революция -  Шандор  Петьофи, който страстно  изповядва  в своите стихове мечтата си да загине в бой за свободата на своя народ: „Едничка мисъл ме тревожи,/ че в къщи  ще умра на меко ложе. /Не ме осъждай Боже, да загина, /с такава смърт -  мърцина!”

Поразително е, че при Ботев има пълно сливане на  поезия и живот, абсолютно единство между  слово и дело, между  поезия и борба. България винаги е била разделена на две крайности – на мъже и на нищожества, на герои и на предатели - също като  животът и словото на Ботев, които  не познават сивите полутонове  и  средното течение  на живота. Затова  днес  някои трудно проумяват, как е възможно  да се тръгне  към явна гибел, пък и дори в името на благороден идеал. Ботев, обаче, не може да си позволи  да съзерцава  от Влашко трагичния порив на своя народ  към свобода  и да го изостави  в неговата  кървава Голгота .            

Робската психика на някои негови сънародници му бе органически непоносима. Това най-ясно проличава по време на похода на четата му, когато един овчар поискал да му заплатят агнетата, които дал и накарал войводата да проплаче горестно: „И аз съм тръгнал тоз народ да го освобождавам !”                                  

През тези години, откакто Ботев не е между живите, България се промени много. Мина през няколко драматични катаклизми,  войни и две национални катастрофи, плати с живота на стотици хиляди свои чеда за политическия далтонизъм и недалновидно управление на своя политически елит.

Както след Освобождението, когато младата българска буржоазия впуснала се в котерийни борби за власт забрави светлите възрожденски идеали на Ботев и Левски за чиста и свята република и остави гробовете им да буренясат, което накара потресеният Вазов да напише „Епопея на забравените”, така и днес мнозина  новоизлюпени парвенюта безскрупулно бързат да натрупат  първоначални капитали. Затова стиховете на Ботев: „Патриот е, душа дава за наука, за свобода, но не свойта  душа, брате, а душата на народа” – са меродавни и днес .

На някои много им се иска да нямаме славна история,  велики поети и герои, да нямаме национална  памет, защото така по-лесно се манипулират хората. Мнозина политици са се опитвали да пришият  лика на Ботев  върху своите  партийни знамена и да го обсебят за своята казионна кауза. Други са искали да се скрият зад исполинския му ръст и да потърсят индулгенция  за гузната си съвест зад красивата фасада на неговите  стихове. Но, всуе! Ботев е и ще принадлежи единствено на своя народ.

Фейлетоните и памфлетите на Ботев съчетават в себе си по един великолепен начин  умението му да улавя като антена актуалните проблеми на деня, блестящия му полемичен талант  и безпощадното му чувство за ирония и сарказъм. Ботев бе страстен противник на широко прокламирания панславизъм. Въпреки някои резерви  по отношение  искреността на сръбската държава към стремленията на българите за свобода, той смяташе, че българският национален въпрос може да се реши радикално и веднъж завинаги, само като всички дунавски  християнски народи се обединят в една балканска федерация, която ще им осигури свободно и независимо  съществуване и ще гарантира  пътя им за тяхното демократично развитие. До нея обаче може да се стигне единствено, чрез революция срещу поробителите, революция – незабавна, всенародна и отчаяна. Затова той написа, че когато се захваща вече драмата на Балканите, българският народ не бива да стои настрана.  

Убеден материалист и рационалист, Ботев ненавижда фанариотщината, продажното духовенството и религията, която крепи господството на тираните над онеправданите и унизените. Той вижда спасението на народите единствено в близкото тържество на разума, за като пише в „ Моята молитва”.

Със своя подвиг, поезия и публицистика Ботев се е превърнал  в най-яркия урок по родолюбие,  който  всяко българче научава още от най-ранно детство. Затова неслучайно песента на дядо Вазов за Ботевите четници „Тих бял Дунав се вълнува” -  отдавна се е  превърнала във втори национален химн на България.     

Днес  пак се изправяме пред тебе Войводо! Сега, как да ти кажем, кои от твоите завети  се изпълниха  и кои не. Как да ти кажем, че  днес се намират хора с мастити научни титли,  които  нарекоха  саможертвата на твоите двеста юнаци и Априлското въстание„ махленска свада на няколко български села в Родопите и Средногорието с криминално проявени турски елементи”, а омразното турско робство преименуваха на „османско присъствие по българските земи”.

Намериха се даже и литературни критици, които те изкараха  пияница, пройдоха и терорист. Други днешни пишман корифеи на просветата  се опитаха да извадят от учебниците „ Аз съм българче” на дядо Вазов защото бил старомоден и тийнейджърите  нищо не разбирали от тези писания !? 

Да, за съжаление днес все повече се увеличават децата, които знаят наизуст песните на Азис, но не и твоите безсмъртни стихове за Хаджи Димитър и за Чавдар – страшен  хайдутин. А ние, както и някогашни лъжепатриоти мълчим гузно, за да спасим душите си и чакаме отново някой друг да ни оправи живота.  Този, който написа за Васил Левски най-човешките думи, сродили ги завинаги в народната памет, този  чиито паметни думи „Хляб или свинец” още нашепва белоснежният Юмрукчал, този  който  прогори с жарката си целувка Козлодуйски бряг под бурните аплодисменти на пътуващите с парахода “Радецки, този който тръгна  към смъртта си с гордо вдигнато чело, за да  прекрачи през прага на безсмъртието, той никога не ще умре! Защото „Тоз кой падне в бой за свобода,  той не умира !”                                                                      

През територията на мъртвите поети се стъпва тихо, на пръсти. Шапките се свалят и всеки остава сам със съвестта си!