Нужно ли е (все още) „военно съзнание“ на военнослужещите?

21.12.2012 г. Нужно ли е (все още) „военно съзнание“ на военнослужещите?

 Генерал-полковник от резерва Цветан Тотомиров*

Настоящото винаги е отражение и продължение на миналото. Но и основа на бъдещето. А миналото ни неоспоримо сочи, че офицерството е професионално и достойно само тогава, когато е вярно на своя идеал. И този идеал е в съзвучие с националния. Всякакви други измислени лоялности и привнесени нюанси са преходни и водят до недоразумения.

Неведнъж и в нашата история виждаме, че онова, което днешните управляващи политически сили смятат за върхово постижение, утре може да бъде отречено, осмяно и забравено. Но армията остава като неотменим държавен атрибут, заедно с уж остарелите понятия като „вярност към националния идеал” и „професионална компетентност”.

Второ десетилетие протичат усърдни опити в характеристиката на военната професия да бъдат имплантирани цивилни измерения. На пръв поглед, нищо лошо, но резултатите са обезсърчаващи: неблагоприятни процеси в армията, отлив на способни офицери и колебания около моралните устои на военнослужещите. Зачестилите финансови и морални посегателства срещу достойнството и социалните придобивки на офицерството едва ли ще донесат ползи на българското общество. Чуждият и собственият печален опит сочи, че разклащането и рушенето на традиционната ценностна система, на проверените механизми и нагласи за изпълнението на професионални военни функции водят до негативни резултати, до размиване и ликвидиране на военното съзнание.

Както във всички въоръжени сили по света, градените с години и проверени с кръв ценности на офицерския корпус са неделима част от професионалната характеристика и етика на военнослужещия и произтичат от особената компетентност, отговорност и специфичната организация на въоръжените формирования.

Почти всички правителства след 1989 г. търсеха свое решение на проблема как да гарантират военната сигурност на държавата с минимални средства чрез поддържането на професионални сили и институции принципно „несъвместими“ с демокрацията.

Още при прохождането на демократичните институции у нас бяха върнати някои елементи от гражданско-военните отношения от преди 1930 г.: армията беше деполитизирана, бяха предприети реформи за свиване на въоръжените сили (до определен минимум), бяха направени законодателни стъпки за изолиране на военните институции и за рязко снижаване на влиянието на висшия команден състав върху обществото. С думи прости, генералите бяха задължени да изказват мнението си само в щабовете и поделенията. Пред равни и подчинени. През 90-те години подобна политика не бе лишена от логика. Пренесена през бариерите на контролно-пропускателните пунктове, политическата конфронтация можеше да запали унищожителен пожар.

С извеждане на преден план на военния професионализъм за сметка на политическата (гражданската) активност на военнослужещите бяха запазени и възстановени някои исконни воински ценности и добродетели, загърбени по време на комунистическия режим.

Но негативните последици не закъсняха. Стигна се до видим спад във военния потенциал на държавата още преди да бъде приета в НАТО. Бяха направени преждевременни и необосновани опити за механично сливане на Министреството на отбраната (МО) и Генералния щаб на Българската армия. Обясненията, че процесите на модернизация са превърнали в анахронизъм категории като „военно“ и „политическо“ ръководство, звучаха убедително само за най-запалените привърженици на краткосрочните реформи и реформатори. Изискванията военните ръководители да мислят по-често с политически, икономически и социални измерения звучаха съвременно и убедително. Поне на първо време.

Но в процеса на „цивилизоването” на военните лидери първостепенното им задължение военнослужещите да се грижат, да  издигат и да отговарят за военната сигурност на страната бяха омаловажавани, а техните препоръки - често пренебрегвани.

Нарушен бе балансът между минимално гарантираната военна сигурност и новите ценности, които държавата изискваше от висшия и старшия офицер. По-гъвкавите индивиди във висшия команден ешелон разбраха посланието и интересът им към специфичните проблеми на военното строителство видимо намаля.

Още по-важен бе отговорът на другия въпрос:

 

какво да бъде съдържанието на политическото мислене,

 

допустимо за офицерския състав? Към чии политически идеи могат или трябва да се придържат военните? Най-лесен бе първосигналният отговор: към политическите идеи на министъра, на управляващите (в момента) политически партии, сили, коалиции. Но подобен избор ни връща години назад, праща ни към тревясали, изоставени и безперспективни пътища.

Боричкането между политически идеи и партийни активисти в сектора на националната отбрана създаде опасни прецеденти. Други политици и неправителствени организации решиха, че у нас априори не може да се разчита на политически неутралитет от страна на военните ръководители и на безусловното им подчинение пред държавните институции. Като пример бяха използвани поуките от Нюрнбергския процес, осъдил водачите на нацисткия райх. Там професионалните военни са обвинени, че вместо да следват повелята на съвестта си, сляпо са изпълнявали заповедите на Хитлер. А в редица съвременни ръководни документи на армиите от НАТО и от други модерни държави е записано, че „антиконституционни и незаконни заповеди не бива да бъдат изпълнявани”. Остава само проблемът

 

кой и кога ще реши

 

коя заповед е антиконституционна и коя – противозаконна.

Свидетели сме на явлението, че лагерът на противниците на традиционното „военно съзнаниие” бързо нараства. Стремежът им е да омаловажат днешните му измерения, да го представят като „тесногръд, механичен подход на военните“, да му противопоставят широкия кръгозор на „воините-държавници“, успели да се издигнат високо над тесните си професионални хоризонти. Често чуваме, че дори в областта на отбраната не съществуват „чисто военни решения“.

Да, така е! Всички решения на изпълнителната власт са резултат от нелек избор между противоречиви ценности, принципи и варианти. Но от това не следва изводът, че отговорността на висшия команден състав е намаляла и може да бъде омаловажавана. Изопачаването на реалността и силовото налагане на неверни съждения създават предпоставки за политически и военни грешки, за практически действия с опасни последици, които могат да нарушат целостта на армията, да разрушат, създадени с труда на редица поколения материални и духовни ценности, да доведат до непоправими демографски щети.

Опитите да бъде размита професиограмата на офицера чрез привнасяне на цивилни параметри не са случайни. Те са продиктувани от наложилия се субективен граждански контрол над Въоръжените сили. Той представлява разновидност на гражданския контрол, упражняван от индивиди, които не познават в дълбочина същността на военното дело, но са изпълнени с амбицията да придобиват все повече власт над „военните”. Повечето от тези политически субекти се стремят да разширят властовите си правомощия, без да поемат отговорност за последствията. За съжаление, субективният граждански контрол води до понижаване на военния професионализъм, демотивира част от военнослужещите и ги въвлича в политиката. Сигурно подобни „строители на България” е имал предвид Уинстън Чърчил, когато прави следното, не особено ласкаво за нас изявление: „Българският народ трябва да бъде сурово наказан не само защото е германски съюзник, но и защото не е в състояние да предложи на световната история нищо друго, освен посредствени политици, които през всяка нова генерация го водят към нови и нови провали".  

За да бъде запазено традиционното „военно съзнание“, да бъде спасен и развиван военният професионализъм, главна отговорност носи висшият команден състав на Българската армия. Водещата му роля в този процес може да бъде проследена в следните направления:

● Постоянно, аргументирано и точно уведомяване на властите в държавата за онова, което е необходимо като минимум за военната сигурност на страната;

● Анализиране и предлагане на становища за възможните последствия от военна гледна точка на различните политически, икономически, социални и др. дейности, планирани и осъществявани от държавните институции;

● Привеждане в изпълнение на държавните решения, отнасящи се до военната сигурност, дори ако някои от тях се различават от предварителните предложения на военното ръководство;

● Опазване и развитие на традициите, ценностите и престижа на военната професия.

Няма друг фактор, комуто висшият команден състав би могъл да прехвърли това свое задължение. Няма кой друг да води открита, принципна и решителна полемика пред обществото срещу опитите да бъде принизено, осмяно, обезличено и потъпкано професионалното ни достойнство. Истинските военни лидери са длъжни да обяснят на съгражданите-данъкоплатци не толкова, че предстои да бъдат решавани сериозни проблеми, колкото да посочат пътищата и технологиите, чрез които проблемите в областта на националната отбрана ще бъдат решени.

Не по-малка отговорност за запазване на „военното съзнание“ носи и политическото ръководство на Министерството на отбраната. Въпросите за организацията, за въоръжението и бойната техника, за логистиката и за кадрите са все въпроси, които се решават от интегрираното Министерство на отбраната. Все още са недостатъчни усилията му да не бъдат допускани явления, които са във въпиющ разрез с постигнатото досега, с традициите и отговорностите спрямо военната сигурност на страната. Не бива да се допуска и нарушаване на социалната справедливост, която нашите предци-герои от войните за освобождение и обединение на Отечеството са ценили изключително високо.

Не на последно място е и

 

ролята на многобройните организации на запасното войнство.

 

По време на столетното си съществуване Съюзът на офицерите и сержантите от запаса и резерва винаги е бил уважавана родолюбива, независима, надпартийна организация и пътеводител в хаоса от противоречия. За което е бил почитан от повечето българи.

И днес дългът ни налага всички ние, запасните офицери и сержанти от многобройните организации, да не забравяме изминатия път, да бъдем носители на обединяващи идеи, да предпазим както запасните, така и действащите офицери да не станат оръжие в нечистите ръце на политиците.

 

Не бива да останем безразлични към спадащия престиж

 

на военното призвание и към разколебания дух на действащото офицерство.

Време е да осъзнаем, че досегашният път на безкрайни ремонти и кърпежи на Закона за отбраната и въоръжените сили е порочен и погрешен. Че не бива да бъдат наричани „военна реформа” постоянните промени в целите, показателите, сроковете, обхватите и крайните резултати на измененията в градивните елементи на националната отбрана.

Крайно време е да разберем, че не всяка промяна е реформа, но всяка промяна всява несигурност сред действащите офицери, сержанти и войници, намалява доверието им към началниците, кара ги да съжаляват за избора си на професия. Подобни процеси са опасни и нездравословни за военната сигурност. Те трябва прецизно да бъдат анализирани от властите и най-вече от президента на Републиката, който е и върховен главнокомандващ на Въоръжените сили.

Станахме свидетели на поредната аномалия. Някога заради ято прелитащи птици над територията на страната ни се вдигаха дежурните изстребители. За

 

спускането на френски парашутисти

 

край плевенското село Коиловци се разбра след намесата на местното „опълчение“, събрало се да пази нивите си. Как се охранява националното въздушно пространство? Кога и как са го нарушили въпросните парашутисти? Какво би станало, ако бяха се приземили на важен стратегически обект? Какво би станало, ако изобщо не бяха открити? Все тъжни и тревожни въпроси и теми за размисъл.

Забелязвате ли, че през последните години по улиците на градовете ни се срещат все по-малко униформени офицери, сержанти и войници? Не само защото броят им бе силно редуциран или защото военнослужещите не обичат да се движат с униформа, а главно защото униформата им не става за носене.  Сега доста фирми шият военни униформи, но качеството на плата и на кройките дава повод за сериозни упреци. А старото Военно интендантство, ушило стотици хиляди униформи, днес се специализира в областта на цивилната мода.

Забавеният ход на промените и тъпченето на едно място подсказват неотложната

 

необходимост да бъде изработена и приета Национална стратегия,

 

която да обедини духовното и материалното, да очертае магистралните направления за градежа на българската държава през следващите десетилетия. И в тази стратегия да намери трайния си вектор строителството на съвременна, интелигентна, скромна по мащаби, но несломима по якост система за отбрана.   

 

*Авторът е бивш началник на ГЩ на Българската армия (1994–1997 г.) и съветник на Президента на Република Бълария по националната сигурност (1997–2001 г.)

Статията е публикувана в последния за годината брой на сп. „Военен глас”