Алиансът и неговите партньори: акценти и перспективи след срещата на НАТО в Чикаго

22.11.2012 г. Алиансът и неговите партньори: акценти и перспективи след срещата на НАТО в Чикаго

 Пламен Иванов*, geopolitica.eu

НАТО осъществява сътрудничество с редица страни-партньори, за което са разработени съответните механизми.През последните години, сред особеностите на функционирането на пакта е нарастващото участие на партньорите му. Те вече редовно се ангажират във военни операции и политически консултации или финансират изграждане на военни капацитети в различни страни.

Приетата през 2010 в Лисабон нова Стратегическа концепция на НАТО определи „кооперативната сигурност” (cooperative security) като една от трите сърцевинни задачи (core tasks) на НАТО – другите две са колективна отбрана и възпиране и управление на кризи. Партньори на алианса бяха поканени и участваха в изработването на самата концеция. В нея се изтъква, че укрепването на евроатлантическата сигурност се постига най-добре посредством широка мрежа от партньорски отношения със страни и организации по целия свят. Концепцията позволи провеждането на по-мащабен и гъвкав диалог и сътрудничество с трети страни, а в Лисабон съюзниците се договориха да разговарят с тях по-активно относно сигурността на НАТО.

На срещата в Чикаго на 20-21 май 2012. сътрудничеството с партньорите беше сред основните въпроси, наред с хода на войната и изтеглянето от Афганистан, европейския ракетен щит, оптимизирането на ресурсите и осигуряването на т.нар „умна отбрана” (smart defense).

В Чикаго бе коментиран значителният напредък в отношенията и приноса на партньорите. Ръководителите на НАТО проведоха две срещи с групи партньорски страни с по-голям принос в политическото, операционното и финансовото сътрудничество във водените от НАТО операции. Дискутирани бяха поуките от съвместните дейности и предизвикателствата за общата сигурност. Генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен благодари на станите-партньори и подчерта желанието им да споделят общи ценности със съюзниците, включително да бъдат рамо до рамо с тях в различни мисии, касаещи сигурността. Наред с изводите от операциите в Косово, Либия или Афганистан, на срещите бяха обсъдени и нови общи предизвикателства като киберотбраната и енергийна сигурност.

Днес НАТО поддържа отношения с около 40 страни-партньори.

Средиземноморският диалог

Средиземноморският диалог (Mediterranean Dialogue - СД) стартира през 1994. Отразявайки визията на НАТО след края на студената война, СД даде повече възможности за обвързване сигурността на Европа с тази на Средиземноморието. Предоставяйки форум за сътрудничество със седемте страни от Средиземноморския регион: Алжир, Египет, Израел, Йордания, Мавритания, Мароко и Тунис, СД цели изграждане на добри отношения и разбирателство между тях. Диалогът укрепва Евросредиземноморското партньорство и Средиземноморската инициатива на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ).

Шест от страните се присъединиха към СД през 1995, а Алжир - през 2000, след прелома в продължителната гражданска война, разтърсила страната (1991-2002).

Измежду африканските средиземноморски страни, само Либия доскоро отказваше да участва в диалога, което се обясняваше с нежеланието на покойния диктатор Муамар Кадафи и стремежа на режима му да провежда собствена независима африканска политика. С мащабния ангажимент на НАТО през 2011, под егидата на ООН, и последвалите промени в Либия, перспективата за присъединяването и е съвсем реална. В текста на декларацията на срещата на НАТО в Чикаго държавните глави на страните-членки изтъкнаха, че приветстват Либия като партньор в Средиземноморския диалог, ако тя заяви такова желание.

Механизмът на диалога на НАТО с партньорите от СД е основно двустранен, но се провеждат и общи срещи. Всяка от седемте страни финансира участието си в диалога, но и страните от НАТО оказват финансово съдействие. Обсъждат се начини за разширяване обхвата на финансовите механизми по програмата «Партньорство за мир» с оглед да покрият това финансиране.

Годишните работни програми на СД включват срещи, симпозиуми, подготовка и модернизиране на въоръжените сили, планиране на реакцията при кризи или бедствия, публична дипломация, научни изследвания, борба срещу тероризма и разпространението на оръжия за масово унищожаване (ОМУ) и др. Военните мерки пък включват участие в учения в рамките на Партньорство за мир (ПзМ), курсове за подготовка в щабовете на НАТО, посещения на кораби в пристанища и др.

На срещата на НАТО през 2004 в Истанбул беше решено Средиземноморският диалог да се развие в по-амбициозна и разгърната инициатива, включваща повече политически и практически мерки.

На срещата през 2011 на външните министри на НАТО в Берлин бе приета единна програма (меню) за сътрудничество с партньорите, с което тя стана по-съгласувана и включи още по-голям брой дейности.

Една от страните, с която НАТО поддържа динамични отношения в рамките на инициативата, е Израел. През 2006 с Израел бе подписана първата по рода си Индивидуална програма за сътрудничество в рамките на СД. Тя акцентира върху борбата срещу тероризма и съвместните военни учения в Средиземноморието. През 2007 подобни индивидуална програма бе подписана с Египет, а през 2009 – с Йордания. Възможно е подписването на такива програми и с други страни от инициативата.

Програмата с Израел предвижда страната да може да участва в операцията Active Endeavour. Както е известно , тази военноморска операция на НАТО цели предотвратяване движението на терористи или ОМУ в района на Средиземноморието, укрепвайки индивидуалната сигурност на крайбрежните страни и мореплаването в района. Тя бе стартирана скоро след терористичните атаки от 11 септември 2001, в рамките на активирането на чл. 5 на Северноатлантическия договор, разширявайки обхвата на борбата с тероризма в този морски район.

Други страни от седморката също проявиха интерес за участие в Active Endeavour, най-вече Мароко и Алжир. Споразумение с Мароко за участие в операцията бе подписано през 2009.

Израел подписа меморандум за участие в операцията през 2007 (с един ракетен кораб), но то и досега под въпрос, заради възраженията на Турция. Израелско-турските отношения се влошиха след края на операцията в сектора Газа през 2009 и особено след инцидента с т.нар. «флотилия на свободата» за Газа, през 2010. На следващата година, турското вето замрази отварянето на израелски офис към щаб-квартирата на пакта в Брюксел във връзка с участието в операцията, макар че от пролетта на 2012 дискусията за откриването му отново се активизира.

Освен това Анкара не желае да споделя с Израел данни от радара, разположен на нейна територия през 2011, в рамките на инициативата за Европейския ракетен щит, и не допусна Израел да бъдет поканен на срещата в Чикаго.

Очевидно, Израел ще продължи да се стреми към разширяване на сътрудничеството и издигане на отношенията с НАТО на по-високо ниво, докато Турция ще гледа да ги парира, като неразбирателството между двете страни ще дава своите отражения в рамките на Средиземноморския диалог и извън него.

Отношенията на пакта с Йордания се развиват последователно. Поддържа се контакт на високо политическо и военно ниво. В индивидуалната програма за сътрудничество са включени мерки като консултации, подобрена военна съвместимост, образование, учения и др. Споделят се еднакви виждания по международни проблеми и сигурност. Йордания оказва важно съдействие на НАТО на Балканите, Либия и Афганистан.

Истанбулската инициатива за сътрудничество

Истанбулската инициатива за сътрудничество (Istanbul Cooperation Initiative) беше обявена на срещата на НАТО в Истанбул през 2004, т.е. около година след началото на войната в Ирак. Ръководителите на страните от Алианса декларираха стремеж да задълбочат Средиземноморския диалог и да стартират нова инициатива, визираща шест страни в Близкия Изток. Така, Истанбулската инициатива застана редом до Партньорство за мир и Средиземноморския диалог. Тя възникна като резултат от призивите на редица кръгове в НАТО и в Близкия Изток да се отговори на новите предизвикателства на ХХІ век в района и като допълнение на решенията в Г-8 и диалога САЩ-ЕС за подкрепа на реформите и процесите на обновяване в широкия Близък Изток.

Инициативата предлага сътрудничество с шестте членки на Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив (ССДПЗ): Бахрейн, Катар, Кувейт, Обединените арабски емирства (ОАЕ), Оман и Саудитска Арабия. Тя предвижда съвместни усилия срещу разпространение на ОМУ и тероризма, военна подготовка, участие в учения на НАТО, постигане на взаимна съвместимост, готовност за действия при бедствия, отбранителни реформи, гранична сигурност, борба срещу нелегалните трафици и др.

Бахрейн, Катар, Кувейт и ОАЕ се включиха в инициативата. Оман и Саудитска Арабия засега само проявяват интерес. В обществата на тези страни сътрудничеството с НАТО и САЩ продължава да поражда нееднозначна реакция. Инициативата е отворена за участие и на други страни от района.

САЩ се опитват да подхождат и индивидуално към богатите на нефт шест страни, с цел укрепване на отбранителните им способност и изграждане на нещо като общ съюз. Напоследък, с тях бяха сключени големи оръжейни сделки за стотици милиарди долари, включващи доставки на модерни самолети, хеликоптери и ракетни системи. Вашингтон полага усилия и за формиране на обединение между тях и САЩ (някои дори говорят за „мини-НАТО”) или за съвместна противобалистична отбрана („ракетен щит в Залива”), но и тук различията са налице. Очевиден е съвместният стремеж за военно възпиране на Иран, възприеман от арабските страни от Персийския залив като нарастваща заплаха.

Евроатлантическият съвет за партньорство

В Евроатлантическия съвет за партньорство (Euro-Atlantic Partnership Council) участват 22 страни от Европа, Кавказ и Азия, наред с 28-те страни-членки на НАТО. Това са Австрия, Азербайджан, Армения, Беларус, Босна и Херцеговина, Грузия, Ирландия, Казахстан, Киргизстан, Македония, Малта, Молдова, Русия, Сърбия, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан, Украйна, Финландия, Черна гора, Швейцария и Швеция.

Съветът представлява многонационален форум за подобряване на отношенията чрез консултации и сътрудничество между НАТО и страните в тези важни за Алианса периферни райони, включващи или граничещи с критични зони в Кавказ, Близкия Изток и Средна Азия. Евроатлантическият съвет за партньорство възникна през 1997, когато наследи Северноатлантическия съвет за сътрудничество (САСС, създаден през 1991), демонстрирайки внимание към един по-широк район и акцентирайки върху ролята на Европа като централен компонент.

Коментарите през пролетта на 2012 за възможно изграждане на база на НАТО в Уляновск (Русия) като междинен пункт за прехвърляне на товари от и за Афганистан бяха опровергани от руския външен министър и зам.министъра на отбраната (вероятно заради силните протести на комунистическата опозиция). Очаква се там да се създаде логистичен пункт за съвместен контрол и проверка на превози и товари. Русия поддържа отдавнашен транзитен ангажимент по съдействие на преминаващите през територията и маршрути на НАТО за снабдяване на частите в Афганистан. Съществуват редица общи предизвикателства с НАТО, които могат стимулират съвместните усилия за решаването им, по-голямото доверие и взаимноизгодното сътрудничество, което пък би било от полза и за международната общност.

По време на срещата в Чикаго беше подписано споразумение между НАТО и Киргизстан за сухопътния транзит през територията на страната за нуждите на ISAF в Афганистан. Киргизкото Външно министерство го обяви като стъпка в развитието на сътрудничеството с алианса и за укрепване сигурността на страната и на Централна Азия, като цяло. Очертава се Киргизстан да окаже съдействие по изтеглянето на НАТО от Афганистан и да не закрива базата в Манас и след 2014. Страната се нуждае от модернизация на своята армия и може да получи помощ за това от САЩ и други страни от НАТО.

В началото на юни 2012 НАТО подписа споразумения и с Казахстан и Узбекистан за използване на териториите им при изтеглянето от Афганистан. Споразумението с Казахстан може да се разглежда като продължение на постигнатото през 2010 транзитно споразумение за съдействие на ISAF. Осигуряването на северните маршрути идва като алтернатива на невъзможността да се постигне споразумение с Пакистан. Тази страна (която е изключително важен партньор за НАТО) изигра решаваща роля за снабдяването на войските в Афганистан по южните маршрути, но след скандала с убитите погрешка от американски безпилотни самолети 24 пакистански граничари, през ноември 2011, Исламабад наложи шестмесечна забрана за маршрутите. Отмяната и не бе постигната и на срещата в Чикаго поради очевидното нежелание на Пакистан, чиито израз беше искането му за прекалено голямо увеличаване на таксите за преминаващите контейнери. Така, изпълнението на постигнатото с Русия транзитно споразумение, заедно с тези, сключени с Киргизстан, Узбекистан и Казахстан, става още по-важно, както призна през юни генералният секретар на НАТО. Ролята на Северната разпределителна мрежа (NDN) ще нарасне неимоверно както по отношение на военните действия в Афганистан, така и на предстоящото изтегляне на пакта оттам, след като използването на южната мрежа остава под много сериозен въпрос.

Евроатлантическият съвет за партньорство функционира паралелно с програмата Партньорство за мир (Partnership for Peace), обявена от НАТО през 1994, но лансирана от САЩ година по-рано. Тя трябваше да улесни сътрудничеството на пакта с 22 страни от Европа и постсъветското пространство. Понастоящем, всички те участват в Евроатлантическия съвет за партньорство. Редица страни от ПзМ вече станаха членове на НАТО (включително България).

Сътрудничеството между НАТО и отделни държави

Сътрудничеството с отделни страни от различни континенти допълва по ефективен начин сътрудничеството в инициативите с някои групи държави. Тези страни сътрудничат с НАТО по въпроси от взаимен интерес предимно в областта на сигурността. Някои от тях са много активни и допринасят за операциите на пакта не по-малко, отколкото страните-членки.

Става дума за Австралия, Афганистан, Ирак, Южна Корея, Монголия, Нова Зеландия, Пакистан и Япония.

Критично важни за НАТО са отношенията с Афганистан и Ирак, в периода на борбата с тероризма и постконфликтното държавно строителство и изграждане на техните въоръжени и полицейски сили. Основната цел в Афганистан е да се даде възможност на властите да постигнат такова ниво на сигурност в страната, което да гарантира нейната (относителна) стабилност и да не допуска повторното и превръщане в убежище на терористи. Общо 50 страни участват в силите на ISAF. НАТО си е поставила задачата още преди края на 2014 афганистанските сили да поемат изцяло отговорността за страната си. Затова те продължават да получават много сериозна подкрепа за подобряване на тяхната структура и ефективност. Всички тези въпроси бяха разисквани на срещата в Чикаго, където доминираше именно проблемът за Афганистан. Обсъдено беше и как да продължи дългосрочното съдействие на НАТО за режима в Кабул и след изтеглянето на частите на пакта в края на 2014. Както бе посочено по-горе, наред с договарянето на края на операцията за последните дни на 2014, бяха постигнати и споразумения относно начина на изтеглянето на войските на НАТО. В същото време, участниците в срещата признаха, че талибаните остават силен враг, успехите срещу който не са категорични, така че не е изключено, след изтеглянето, те да успеят да разпалят кървава гражданска война в страната, а страните-членки на НАТО да се окажат разочаровани от участието на пакта в конфликтите с много жертви и огромни материални разходи в досегашните военни операции извън зоната на отговорност на пакта (в Ирак, Либия и Афганистан). Впрочем, очаква се запазването на ограничено американско военно присъствие и след 2014. За финансирането на афганистанските сили ще са необходими 4,1 млрд. долара годишно поне до 2024, в допълнение към годишните разходи на афганистанското правителство за националната армия и полиция от 500 млн. долара.

Фокусът на сътрудничеството с Пакистан остава Афганистан. Очаква се проблемът с транзита за НАТО през страната в крайна сметка да се преодолее, но още по-важна е ролята на Пакистан за урегулирането на афганистанския конфликт. Пакистан има важна място в тристранната комисия, заедно с ISAF и правителството на Афганистан. Както е известно, етнически, талибаните са преобладаващо пущуни, намиращи добър подслон в Пакистан поради факта, че са една голяма част от населението му. Отношенията на НАТО с Пакистан се поддържат на високо политическо равнище. Пакистански офицери продължават да се обучават в специализираните курсове на алианса. Поради характера на терористичните действия в афганистанския конфликт и негативните последици от борбата на силите на НАТО срещу тях, жертва на която често стават и мирни жители, Пакистан обаче запазва резервите си към действията на САЩ и алианса в Афганистан и региона, като цяло.

Партньорството с Ирак се развива нормално след американското изтегляне в края на 2011. Основният принос на НАТО през последните години бе чрез мисията за подготовка на иракските въоръжени сили, действаща между 2004 и 2011. НАТО продължава да им съдейства, подпомагайки разширяването на техните възможности, образование и подготовка, основна роля за което играе останалият за целта в страната екип на пакта. Програмата за индивидуално партньорство и сътрудничество осигурява рамката за редовен диалог, най-вече в областта на военната подготовка и борбата срещу тероризма. Всяка година около 500 иракски офицери преминават през различни курсове на НАТО.

Монголия участва на срещата в Чикаго, а от март т.г. между нея и НАТО се осъществява Програма за индивидуално партньорство и сътрудничество. В нея са предвидени мерки за сътрудничество в сферата на сигурността, при бедствия, при подготовка на специализиран персонал, както и за борба срещу киберзаплахите и разпространението на ОМУ. От 2010 Монголия участва с военен контингент в ISAF. От края на студената война тази страна постоянно укрепва сътрудничеството си със западните държави в рамките на своята политика към „трети съседи”, извън традиционните и отношения с двамата заобикалящи я гиганти - Русия и Китай. За най-важни „трети съседи” страната счита САЩ, ЕС, Канада, Япония и Южна Корея. Монголия може да бъде разглеждана от НАТО и най-вече САЩ като подходяща страна в хода на американската стратегия за прехвърляне фокуса на внимание към Азия и Пасифика. Това изместване на вниманието идва след конфликтите от последните две десетилетия предимно в Близкия Изток, които пък наследиха конфронтационните десетилетия в Европа след края на Втората световна война.

Австралия е сред най-важните партньори на НАТО. Тя има най-големия военен контингент в Афганистан от страна извън алианса (над 1500 души). Австралийски военни екипи редовно участват в натовски работни групи по логистика, комуникации или информатика. Сътрудничеството с НАТО ще продължава да обхваща и други области на сигурността като киберзаплахите, тероризма, ядреното неразпространение, пиратството. Очаква се по-силен акцент върху военното образование и съвместните учения, включително на специалните сили. До 2017, Австралия ще продължи да участва в подготовката на афганистанската армия със 100 млн. долара ежегоден принос. На срещата в Чикаго и при посещението си в Канбера, в средата на юни 2012, генералният секретар Расмусен изтъкна, че Австралия е естествен и глобален партньор, споделящ общи ценности и визии с пакта.

Нова Зеландия също е важна страна за НАТО. През юни 2012, в Брюксел бе подписано споразумение, предвиждащо съвместни действия за борба с тероризма, военни учения, справяне с бедствия и разузнаване. Новозеландският премиер изрази задоволство от споразумението, очертавайки перспективите за участието на страната му и съвместните действия. НАТО поддържа редовни отношения с Нова Зеландия от 2001 насам. Освен в ISAF, тази страна изпрати военен контингент и в SFOR (Босна и Херцеговина). Нова Зеландия търси подкрепа за кандидатурата си за членство в Съвета за сигурност на ООН през 2015-2016, като това съвпада с пренасочването на вниманието на САЩ към Индийския океан и Пасифика.

Пак в тази връзка са и активизираните напоследък опити на НАТО и САЩ за задълбочаване на отношенията с Япония и Южна Корея. Япония е сред най-старите им партньори, с който се поддържа постоянен стратегически диалог. Разменят се визити на най-високо равнище. Сътрудничеството включва и въпроси, касаещи Северна Корея, Афганистан, Централна Азия, ракетната отбрана, пиратството, ядреното неразпространение, тероризма и киберсигурността. Досега Япония е осигурила за Афганистан над 2,5 млрд. долара помощ за възстановяването на страната. Токио оказва значителна финансова помощ на афганистанската армия и по линия на ПзМ, а през 90-те години помогна и за стабилизирането на Западните Балкани.

Диалогът с Южна Корея започна през 2005. Сеул демонстрира интерес към сътрудничество с НАТО в мироопазващи операции, контрол на въоръженията, разоръжаването, ядреното неразпространение и военната подготовка. В Афганистан Корея допринася за стабилизиране и възстановяване на страната и финансиране изграждането на нейните въоръжени сили.

Заключение

В заключение, би могло да се каже, че отношенията между НАТО с партньорите на пакта ще продължат да се разширяват и задълбочават, а значението им по отношение на съвместните действия срещу заплахите за сигурността само ще нараства. Поддържането на тези отношения ще се осъществява в среда на взаимноизгодно сътрудничество и ще допринесе за укрепването на международната сигурност. Новите заплахи и подходи ще разкриват и нови зони за взаимодействие. Никоя страна или организация вече не може сама да се справя с проблемите, поради което сътрудничеството с партньорските държави ще продължи да бъде важен приоритет на Алианса. А по-нататъшното усъвършенстване на механизмите за координиране на съвместните действия ще продължи да гарантира очакваните ефективни резултати.

* Авторът е експерт по международни отношения и сигурност, член на Атлантическия клуб в България.