Офицерите преди политиците разбраха, че военен преврат у нас е невъзможен

16.01.2012 г. Офицерите преди политиците разбраха, че военен преврат у нас е невъзможен

 Спирдон Спирдонов

В края на своя втори мандат като вицепрезидент генерал-майор от резерва Ангел Марин получи и три дни по-късно върна, заради непремерените думи на премиера Бойко Борисов, орден „Стара планина” – първа степен с мечове. От армията той е уволнен през 1998 г. дисциплинарно, поради несъгласие с реформата. Последно е заемал високата военна длъжност на командващ Ракетните войски и артилерията на Сухопътните войски. През 2005 г. излиза неговата книга „Последната война”. Добре е да си припомним някои от мислите на генерала.

За първия цивилен министър на отбраната и екипа му

От време на време им вземаме акъла на турците. Така станало и при посещението на нашия първи цивилен министър на отбраната преди няколко години. Отишъл той със своята свита и...правили, що правили, не се знае, но на връщане забравили костюмите му в Турция. Наложило се да изпратят някой специално да ги вземе. Бандата на министъра обаче не забравила да обере до шушка и да прибере в куфарите си всичко от хладилниците на хотелските си апартаменти...Не за пръв и последен път ни гледат срама.

За войника Бойко

Случи се да бъде при мен войник Бойко. Умен, старателен, но непохватен. За да не обърква действията на батареята, на учения беше вечен часови. След едни учение се завърнахме в поделението през нощта. Щом пристигнахме той скочи от колата и по навик застана отстрани на пост. Прибраха се войниците. Легнаха да спят. Отивам да ги видя. Капнали от умора те веднага бяха заспали. Гледам – леглото на Бойко празно. Дневалният не го е виждал. Нещо ми просветна. Изтичах в парка. Беше там. Чакаше да му кажат, че може да се прибере. Къде си сега, Бойко? Ако бяхме непохватни, но всеотдайни като теб, сега нямаше да сме на това дередже.

За вечната военна реформа

На едно съвещание за актуализиране на концепцията за развитие на Сухопътните войски в присъствието на началника на Генералния щаб настоятелно предложих формулата за реформа през 1995 г. и занапред да бъде: „Има пари-има реформа; няма пари-няма реформа”. Това се налагаше още повече от обстоятелството, че от искания минимално необходим военен бюджет за 1995 г. се отпускаше едва половината. За каква реформа говорим тогава? И преди и сега се наблюдава един парадокс: непрекъстано говорим за реформа в армията, напъваме се да я извършим, без тя да е материално, финансово и социално осигурена. Подчертан е страхът на военното ръководство да не бъде обвинено, че е против реформата. А със страх можеш ли да постигнеш нещо, освен да отървеш временно собствената си кожа и да оцветиш гащите? В държавното ръководство свикнаха с това, че колкото и средства да дадат на армията, тя ще прави реформи, по-точно - ще казва, че ги прави. Самите военни го заявяват.

За съветниците

През последните години се навъди и породата на съветниците. По чуждите земи не ги знаят, не ги чуват и не ги виждат други освен тези, които те съветват. При нас се пъчат и навират навсякъде. Те са в близко родство с останалия чиновническо-бюрократичен апарат и основната им страст е жаждата за изява и решаване на съдбата на останалите. От нито един разговор с когото и да е от тях не съм се чувствал удовлетворен....Отдавна бях чувал твърдението на Диоген Лаерций: ”Най-добрият съветник е мъртвият съветник.” Но не му бях обръщал внимание. А колко прав е бил Лаерций!..

За отговорността

Силно впечатление поне във военните среди, направи информация, свързана с югославската армия. Беше есента на 1994 г. Време за приемане на бюджети и у нас, и в други страни по света. Та в тези дни, когато се вълнувахме какъв ще бъде нашият военен бюджет, научихме, че началникът на Генералния щаб на Югославската армия е подал оставка поради несъгласие с отпуснатия за нея бюджет, който по мнението му е бил недостатъчен. Достоен човек. Колко са нужни днес такива хора, готови да отстояват националните интереси, включително и чрез подаване на оставка, в управлението на армията! У нас за съжаление подобни прояви не се забелязват.

За военния преврат

Офицерите далеч преди политиците разбраха и знаеха, че след 10 ноември 1989 г. у нас военен преврат е невъзможен. Друг е въпросът, че на някои много им се искаше такъв опит да се направи и едва не го провокираха. А други просто бръщолевеха, за да се намират на приказки и да важничат.

За офицерите от Генералния щаб

Колкото пъти ме срещне един бивш началник на Генералния щаб, все ме пита кой е съкратил артилерийската дивизия. А той беше в ръководството на Българската армия, когато започна нейното ликвидиране – и на дивизията, и на армията. В това дело се включваха с пламенно престараване офицери от Генералния щаб, които напираха да изкочат поне едни гърди пред другите. Тази важна за власт бюрократично-чиновническа прослойка нарушаваше златното правило на ген. Фон Сект: „Офицерите от Генералния щаб не трябва да имат имена”.

За бъдещето на армията

Думата ”реформа” предизвика противни асоциации и алергични последици....Пораженията личат навсякъде и се виждат от всички. В армията те се забелязват от малцина. В нея – като в затворена система без отдушник, като в скрита рана – има опасност от фатално загниване....Въведеният валутен борд ще ограничи военния бюджет за редица години напред. Това означава, че не можем да имаме армия, каквато ни е необходима и каквато трябва да бъде. Означава също, че отслабването на армията ще бъде неизбежно и през следващите години. Означава още, че мъките ще продължават.

За интелигентните хора в армията

Съществува като че ли обществена нагласа и разбиране, че за управлението на армията не е нужна интелигентност, че в него интелигентните хора не просто не са необходими, но и пречат. За формирането на тази представа освен суровият армейски живот влияе и широко разпространената простащина, която вирее отлично в условията на армията и се реализира чрез правилото: не е важно колко ти е умът, а каква длъжност заемаш.

За слуховете и приказките

Понеже калянето не може да заличи армията и да я принизи, в ход влиза сплашването. Периодичните слухове и приказки за съкращения в армията, макар и невинаги да стават действителност, са средство офицерите, сержантите и военните служители да бъдат плашени, да бъдат държани под напрежение и в несигурност, което ги прави по-кротки (до известно време!); средство да се подкопаят основите на държавата; средство да се изяви интелектуалната недостатъчност на непълноценни политици.

За войската и нейните вождове

Сега армията е завод за пушечно месо. В мирно време – от  състоянието на техниката и въоръжението, от недостатъчната натренираност заради ограничените средства, от претовареността с денонощна охранителна дейност... Във военно време празнотите в подготовката, количественото и качественото състояние на въоръжението и боеприпасите, ще имат фатални последствия...

Колко по-справедливо са постъпвали някога, когато в единоборство са влизали най-напред вождовете, а след това – и то невинаги, а само ако има нужда – армиите. В наше време тези, които довеждат нещата до война и изпращат армиите са да воюват, да се спотайват в сигурни убежища...

Послесловът на книгата на генерал-майор от резерва Ангел Марин завършва с датата 15 февруари 1998 г.